Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Пери разбираше, че прекаленото учене я отчуждава от другите деца и събужда чувства на завист и враждебност. Но това я устройваше. И тя като всички Налбантоглу имаше склонност към самота. Нямаше против да я наричат любимката на учителката, не се засягаше, че училищните хубавици не я канят на рождените си дни, нито пък че харесваните от всички момчета не я водеха на кино. Просвещението. Идеалите. Обичта. Ето кое беше важно за Пери. Забавлението не беше по неин вкус.

Като всеки друг отшелник тя разбра много скоро, че всъщност не е сама. Във всеки клас имаше по двама-трима, които не бяха в синхрон с останалите по различни причини. Особняците веднага се разпознаваха един друг: кюрдското момче – обект на присмех заради акцента, съученичката с окосмено лице, момичето от по-долния клас, което не можеше да контролира пикочния си мехур по време на изпит, момчето, чиято майка била блудница... Пери беше добра приятелка с тях. Но най-свидната ѝ компания бяха книгите. Въображението беше неин дом, нейна родна земя, бягство и убежище.

И така, тя винаги беше първа по успех, срок след срок. Нуждаеше ли се от повече увереност, обръщаше се към баща си. Менсур я съветваше така: "Образованието, душичката ми! Само то ще ни спаси. Ти си гордостта на безрадостното ни семейство. Трябва да учиш на запад. В Европа има много добри университети, но аз искам да следваш в Оксфорд! Ще получиш много знания и ще се върнеш. Само младите като теб могат да променят съдбата на тази уморена, стара страна".

Като млад Менсур срещнал един студент от Оксфорд, бледолико хипи с раница на гърба, и много го харесал. Момчето смятало да обиколи Турция на колело и се хвалело, че крие парите в чорапа си, за да не го оберат на улицата или в хотелите. Менсур се притеснил за сигурността на наивния чужденец и настоял да го придружи. След като прекосили Анадолския полуостров, русият англичанин заминал за Иран. Менсур не знаеше какво се е случило по-нататък с пътешественика, но беше запомнил завинаги почудата, която бе изпитал, виждайки страната си през очите на западняка. За пръв път осъзнал, че обичайното за него, не било съвсем обичайно за чуждоземците. За пръв път осъзнал, че има "външен свят". Менсур искаше дъщеря му да се учи там. Това беше най-съкровеното му желание. Пери и стотици млади хора като нея – образовани, идеалистични и прогресивни, само те щяха да спасят страната от нейната назадничавост.

Пери разбираше и приемаше факта, че някои дъщери са родени с мисия: да спасят мечтите на бащите си. Спасявайки мечтите им, спасяваха и отечеството.

Истанбул, 90-те години

Лятото, когато Пери стана на единайсет, майка ѝ тръгна на дълго мечтаното поклонение в Саудитска Арабия. Големият и брат беше още в затвора, малкият живееше незнайно къде и тя остана с баща си у дома. Готвеха си (кюфтета и пържени картофи за обяд, кюфтета и спагети за вечеря), миеха чиниите (по-точно ги изплакваха) и гледаха по телевизията всичко, което им харесваше. Все едно бяха на почивка, че дори по-хубаво.

В деня на местния пазар Пери се събуди с неприятно чувство в корема. Може би бяха виновни кюфтетата... Трябваше да сменят менюто. В банята забеляза тъмните петна по бельото си и веднага разбра, че е кръв. Майка ѝ я беше предупредила, че когато това се случи, ще трябва да внимава още повече с момчетата. Не давай да те пипат. Дойде и твърде рано. Беше дочула как по-големите момичета в училище се оплакват: "Леля ми е пак тук!" В такива дни се случваше да помолят приятелките си да огледат полите им: "Виж как съм отзад". В нейния клас имаше само едно момиче, което казваше, че му е дошло, но всички знаеха, че лъже. Пери беше първата между съученичките си. Последната година порасна бързо и колкото и да искаше, не можеше да скрие промените в тялото си. Всички ѝ казваха, че е красива, и макар да нямаше причина да се съмнява, тя мислеше за себе си другояче. Искаше да има черна като нощта коса, а не пепеляво светлокафеникава, не харесваше новонапъпилите си форми и предпочиташе да е несмутително плоскогръда. По-добре щеше да е, ако беше третият син на Налбантоглу. Ако беше момче, животът ѝ сигурно щеше да е по-лесен.

Наряза чист чаршаф на ивици. Щеше да ги пере, суши и използва отново – така правеха много жени и Селма нямаше да разбере поне до четиринайсетата ѝ година, възрастта, която ѝ се струваше подходяща за пръв цикъл. Господ беше направил грешка в божествените си сметки. И тя трябваше да я поправи.