Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Имаше задръстване – каза Пери и целуна домакинята по двете бузи.

Това извинение печелеше благоразположението, независимо колко си закъснял. Веднъж произнесено, то изключваше каквито и да е други обяснения. Пери огледа лицата на заобиколилите ги гости и се увери, че и този път беше свършило работа. Всички ѝ повярваха, с изключение на Аднан, с когото щеше да говори по-късно.

– Не се тревожи, мила, знаем как е – успокои я домакинята, докато оглеждаше роклята ѝ, подгъва и петната.

– Нямах време да се преоблека – обясни Пери, тъй като щателният поглед я накара да се почувства почти гола, но и същевременно доволна, че бе шокирала, макар и мъничко всички тези хора с ненужно скъпи тоалети и дизайнерски чанти.

– Спокойно, тук си сред приятели. Искаш ли да се преоблечеш? Ще ти дам моя рокля.

Като се има предвид колко ѝ вървеше тази вечер, Пери си представи как залива с доматен сок чуждата рокля, и поклати глава.

– Благодаря, няма нужда.

– Тогава ела да хапнеш. Сигурно си прегладняла.

– Какво да ти предложа за пиене? Червено? Бяло? – попита домакинът.

– Много благодаря, но първо ще отида до едно място – каза Пери и последва прислужницата, която я заведе до тоалетната, като през цялото време усещаше парещия поглед на Аднан в гърба си.

Заключи вратата, пусна капака и седна. Пое дълбоко въздух и разтри слепоочието с върха на пръстите си, тотално изтощена. Нямаше нито сила, нито желание да се забавлява, но се налагаше да се върне при гостите. Да можеше да избяга през прозореца на тоалетната...

Внимателно разви бинта. Ножът беше срязал дланта ѝ от край до край. Раната не беше много дълбока и нямаше нужда от шевове. Въпреки това при всяко мърдане я пронизваше ужасна болка и отново започваше да кърви. Раната пулсираше заедно със сърцето ѝ и Пери трепереше. Чак сега осъзна какво се е случило. Устата ѝ пресъхна. Уви отново бинта на ръката си.

Когато се надигна, за да измие лицето си, ахна от почуда. На стената пред нея имаше огромен рифов аквариум, а мивката и крановете бяха монтирани на стената му. Вътре плуваха десетки екзотични, жълти и червени риби. Това бяха цветовете на любимия футболен отбор на домакина. Той беше голям запалянко, имаше платена ложа на стадиона и обичаше да се снима с отбора. Възнамеряваше да стане президент на клуба и правеше тайни маневри в тази насока.

Пери гледаше нищо неподозиращите риби, които плуваха на спокойствие в изкуствената среда. От двете страни на аквариума, в гравирани тасове от хамам, бяха подредени рула с идеално колосани кърпи за ръце. На пода горяха свещи с дълги трепкащи фитили. Пери долови ароматния лъх на букет от възсладки като захарен сироп ухания, но и прокрадващия се остър мирис на почистващи препарати, от който ѝ се повдигна, тъй като ѝ напомни за лепилото на скитника.

Обзе я силно желание да извърши нещо откачено, като разбие аквариума. Стъкълцата щяха да се разхвърчат и зейналите риби щяха да се плъзнат по мраморния под и да запляскат с опашки, обладани от вълнението, че са на свобода. После щяха да се втурнат през коридора на зигзаг, покрай краката на гостите, а полилеят щеше да отразява блясъка на хрилете им. Когато се изнижеха през задната врата и стигнеха до ръба на терасата, точно преди да усетят, че смъртта им е неизбежна, щяха да се гмурнат в дълбокото море, където ги чакаха стари приятели и роднини, прекарали живота си в отегчение ден подир ден, в едни и същи води.

Новодошлите щяха да разкажат на другите риби за голямата къща над морето и как се живее в нея, далеч от безкрайната синя морска шир, но пък и без грижа за всекидневна храна. Много скоро бегълците щяха да бъдат погълнати от по-големи хищници, защото, разглезени в богаташкия аквариум, не биха оцелели в опасни води. Така или иначе, те не биха разменили дори и минутка свобода за всичките тези години на заточение.

Само да можеше да намери чук... Понякога собствените ѝ мисли я плашеха.

Истанбул, 90-те години

затварянето на Умут беше като фенер, осветяваш тъмни ъгли и излагащ на показ слабостите и недостатъците на Налбантоглу, които криеха както от хората, така и от самите себе си. Те се правеха, че не забелязват зейналата бездна, ала всички, които ги познаваха добре, виждаха празнотата, причинена от отсъствието му в живота им. Съвсем не беше случайно, че Менсур започна да пие повече в този период, а лицето на Селма стана жълто и анемично от липсата на сън в безбройните нощи, в които се молеше, и от недояждането ѝ по време на дългите пости.