Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Пери притискаше порязаната си ръка до гърдите и караше с лявата. По пътя спряха в една аптека и аптекарят, мъж на средна възраст с прошарен мустак, се погрижи за раната. Когато я попита как се е порязала, Пери беше готова с отговора.

– Режех зеленчуци. Така става, когато човек бърза и не внимава.

Мъжът се засмя. Истанбулските аптекари не са вчерашни – на тях не им минават никакви лъжи, макар да не задават неудобни въпроси. Проститутки, пострадали от клиенти, сводници или вследствие на собственото си отчаяние, жени, бити от съпрузи, шофьори, нападнати от други шофьори – всички им разказваха измислени истории и бяха спокойни, че дори и да не им повярват, няма да бъдат разпитвани.

Пери огледа превръзката и свъси чело, когато забеляза червеното петно на марлята. Предпочиташе да не е с превръзка на вечерята, за да избегне нежелани въпроси, но все пак се отби в аптеката. Раната кървеше и я болеше, а имаше опасност и от инфекция.

Щом спряха пред портите, пред тях застана едър, лъхащ на афтършейв охранител с тъмен костюм. Той паркира колата, а Пери и Дениз прекосиха идеално поддържаната градина с перголи, по които пълзяха лози. Лекият ветрец рошеше листата на чинарите.

– Скъпа, не трябваше да хуквам след оня мъж. Къде ми беше ума?! – най-сетне продума Пери и лекичко докосна дъщеря си със здравата ръка, сякаш момичето беше крехко, а гневът му към постъпката ѝ – от чупливо стъкло.

Преди бяха толкова близки, със свой собствен език на общуване. Пери не можеше да повярва, че това беше същото момиченце, което се тресеше от смях на глупавите ѝ шеги и стискаше ръката ѝ, когато героите на "Дисни" плачеха. На мястото на сладкото дете се беше появило непознато момиче. Въпреки десетките прочетени статии за все по-ранния пубертет при децата и особено при момичетата, трансформацията на дъщеря и я завари неподготвена. Стараеше се да има по-близки отношения с Дениз, отколкото самата тя е имала с майка си, но в крайна сметка всичко опираше до всеобщата надежда, че ще бъдем по-добри родители от родителите си и че съответно нашите деца ще бъдат по-добри родители от нас – и така, докато не открием, че несъзнателно повтаряме грешките на предишното поколение. Пери знаеше, че гневът много често прикрива страх, и добави тихо:

– Извинявай, миличко, сигурно те уплаших.

– Да, мамо, и то много. Оня тип можеше да те убие!

Дъщеря ѝ беше права. Да, можеше да я убие. Но Дениз не знаеше, че обратното беше също толкова вероятно, че и повече – тя можеше да убие скитника.

– Повече няма да правя така – каза Пери, преди да изкачат стълбите към къщата.

– Обещай!

– Обещавам, скъпа. Само не казвай на баща си, че ще се притесни.

Дениз спря и по лицето ѝ мина сянка на колебание.

– Той трябва да знае.

Пери се накани да каже нещо, но огромната дъбова врата с резбовани цветя и листа се отвори и на прага ги посрещна усмихната прислужница с черна пола и бяла шифонена блуза. Отвътре се чуваше глъчка и долитаха ухания – вечерята беше в разгара си.

– Добре дошли. Заповядайте! – каза жената със силен акцент.

Тя беше една от многото чужденки – молдовка, грузинка или украинка, които работеха в истанбулските домакинства, докато децата им вкъщи бяха отглеждани от роднини и приятели, а съпрузите чакаха да получат месечната издръжка.

Щом влязоха, Пери видя съпруга си. Вървеше право към тях, а на лицето му беше изписано нещо средно между укор и загриженост. Вталено сако с ореховокафяв цвят, снежнобяла риза, вратовръзка в синьо и светлобежово, лъснати до блясък обувки. Аднан държеше да изглежда добре. Семейството му беше най-обикновено, но той беше забогатял от покупко-продажба на недвижими имоти и често казваше, че дължи успеха си на всевишния Аллах. Пери уважаваше усърдния труд и бизнес нюха на съпруга си, но не разбираше защо Създателят бе предпочел точно него. Аднан беше седемнайсет години по-възрастен от нея и разликата личеше най-вече когато беше ядосан и бръчките на челото му се задълбочаваха. Като в настоящия момент.

– Къде бяхте? Обадих се петдесет пъти!

– Извинявай, скъпи, загубих си телефона – отговори Пери с възможно най-милия си глас. – Дълга история, после ще говорим.

– Татко, знаеш ли защо закъсняхме? – очите на Дениз заблестяха, когато видя баща си. – защото мама гони крадци!

– Какво?

Момичето отметна кичура коса в очите си. Тя беше наследила дългия орлов нос на баща си, както и самочувствието му.

– Питай я – добави Дениз и се запъти към едно момиче на нейните години, което явно скучаеше сред по-старите гости.