Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Виждам, че обичаш котките – добави мъжът.

Гласът му беше плах и неуверен и след време, когато си спомняше за него, Пери го оприличаваше на скрито, пробиващо пътя си в мокрия памук набъбващо бобче, което държеше до прозореца. Също като бобчето, гласът на непознатия беше скрит, променлив, покълващ.

– Видях една котарана на ъгъла с пет новородени котенца – сладки и мънички като мишлета. Очите им са розови.

Пери се престори, че това не я интересува, и даде кюфтето на котката. Мъжът се приближи. Миришеше на тютюн, пот и влажна пръст. Клекна и се изравни по ръст с нея.

– Жалко, че майка им ще ги удави – усмихна се той.

Дъхът на Пери секна. По-надолу, в полето, където се скитаха бездомни кучета и пасяха няколко кози, имаше водоем. Никой не го използваше, защото само при пет сантиметра дъжд се затлачваше с канални нечистотии. Момичето погледна в тази посока, като едва ли не очакваше да зърне умрелите котенца на повърхността на водата.

– Така правят котките – въздъхна непознатият.

– защо? – не се стърпя да попита Пери.

– Не харесват розовите очи на котенцата. – Неговите очи бяха светлокафяви, сближени, кожата под тях – хлътнала, а формата на лицето – ъгловата. – Мислят си, че са родили странни същества, лисичета или нещо такова... И затова ги убиват.

Пери се запита дали лисичетата са с розови очи и какво ли мислят майките им за това. В нейното семейство само тя беше със зелени очи и слава богу, досега никой не бе помислил, че това е необичайно.

Мъжът забеляза учудването ѝ, погали котката по главата и се изправи.

– Ще ида да видя как са котенцата, че те имат нужда от грижи. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Кой? Aз ли? – учуди се Пери.

Той стисна устни и се позамисли, сякаш тя желаеше да го придружи.

– Ами да. Само обещай да внимаваш, като ги пипаш, че са много мънички.

– Обещавам.

Някаква жена се развика от прозореца на сина си, че ако тутакси не се прибере за обяд, ще му счупи и двата крака. Мъжът като че ли се притесни, огледа се и каза заговорнически:

– Никой не трябва да ни види. Aз ще вървя напред, а ти след мен.

– Котенцата наблизо ли са?

– Да, но по-добре да отидем с колата. Тя е ей там, зад ъгъла – махна мъжът с ръка и тръгна, усилвайки ход.

Пери последва непознатия, който се оказа доста куц, но въпреки това вървеше бързо. Обзе я колебание. Това беше първото решение, което взимаше без участието на родителите си, и за първи път изпитваше нещо като чувство за свобода.

Мъжът погледна скришом зад гърба си, отвори вратата на колата, седна на шофьорското място и зачака Пери да седне до него.

Спря я не толкова интуицията, колкото появата на нещо силно осезаемо. Тя потрепери, сякаш докосната от леден вятър, и се зачуди на внезапно падналата мъгла, пелена от наслагващи се сиви пластове, като топовете плат в магазина за текстил. Мъглата я обърка. Къде отиваше и защо отиваше там? Виждаше белезникавия силует на близкото дърво, но отвъд него, включително и мъжа до себе си, не виждаше нищо.

Сред мъглата Пери съзря нещо много странно – бебе с кръгло, открито и доверчиво личице. На едната му буза имаше лилаво петно. От ъгъла на устата му се стичаше някаква течност, сякаш беше повърнало мляко.

– Пери, къде си? – майка ѝ викаше панически от вишневата къща.

Не можеше да ѝ отговори. Сърцето ѝ пулсираше във вдлъбнатинката на шията, а очите ѝ не се откъсваха от бебето в мъглата. Сигурно беше дух Джин... Беше чувала за тези същества от бездимен огън, дошли много преди Адам и Ева да паднат от райската градина и да се озоват на земята. Исторически погледнато, нашият свят им принадлежеше. Хората бяха дошли по-късно, като нашественици. Джиновете живееха в отдалечени райони – снежни планини, тъмни пещери и безплодни пущинаци, но често се появяваха в града и по-точно в смърдящите клозети, мръсните мазета и схлупените, вонящи тавани. Те се разхождаха свободно навсякъде и човек трябваше да внимава. Ако по погрешка настъпеше някой от тях, това със сигурност щеше да завърши зле, вероятно да се парализира. Може би точно това се е случило с нея? Тя не можеше да помръдне.

– Пери! Прибирай се! – крещеше Селма. Бебето в мъглата се сепна, сякаш позна гласа. Сивотата започна да се размива и то също започна да чезне малко по малко, като утринната омара под лъчите на изгряващото слънце.

– Тук съм, мамо! – отвърна Пери и хукна колкото може по-бързо към къщи.

По-късно разпита съседите за котенцата с розови очи. Никой не ги беше виждал.