Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

На двора струпваха купища вълна, за да се проветри и измирише, перяха я, удряха я с тояги и като изсъхнеше, пълнеха с нея дюшеците. Наоколо хвърчаха пухчета и кацаха на раменете като перца от застрелян гълъб.

Когато Пери сподели, че вълната ѝ напомня на мъртви птици и че овчите очи я гледат укорително, Менсур се усмихна и я потупа по бузата.

– Не бъди толкова чувствителна, джанъмън ичи [2] Сърце на моята душа (тур.). – Бел. прев. , не приемай живота толкова сериозно. – Сякаш той самият не беше същият...

Границата между задния двор и света представляваше дървена небоядисана ограда. Дъските бяха нарядко и тя приличаше на зейнала уста с окапали зъби. След игрите с децата Пери най обичаше прането на килими в двора и го чакаше с нетърпение. Това се случваше на всеки няколко месеца, в ден с подходящо – нито много сухо, нито много влажно – време, когато килимите бяха достатъчно мръсни и всички бяха в настроение за пране.

Рано сутринта килимите и чергите се навиваха на рула и се нареждаха на тревата като сардели. Ръчно тъкани, гладки или с възли, или фабрично произведени – бяха общо дванайсет. Децата на улица "Ням поет" се губеха във вселената от симетрични възелчета, скрити символи и централни "медальони", скачаха с писъци и се смееха върху летящите килимчета, докато прекосяваха океани на път към незнайни пристанища.

В ъгъла на двора, върху голям огън се вареше вода в чугунен казан. От него мъкнеха кофи с вода и я изливаха върху килимите, за да омекнат. След това ги насапунисваха, четкаха, търкаха и плакнеха. Пак и пак. Не всички жени участваха в уморителното пране. Майката на Пери стоеше отстрани, тъй като намираше прането за мърлява и отегчителна работа. По-работливите и усърдните запрятаха шалвари и поли. Лицата им пламтяха въодушевено заради предстоящата важна мисия. Сваляха забрадките и тъпчеха с боси крака рошавите килими сякаш газеха сред новоизбуяла нива с ечемик.

През това време децата правеха замъци от кал, затваряха мухи в кибритени кутийки, ядяха кайсии (и чупеха костилките), дини (и сушаха семките), правеха венчета от борови иглички и гонеха жълто-кафявата котка, която беше или дебела, или много бременна. По някое време се чудеха какво още да правят, а две трети от килимите бяха все още неопрани. Приятелите на Пери се прибираха по домовете си и по-късно идваха отново. Но тя си беше вкъщи и седеше до тъмно в градината.

Беше хубав топъл ден. Навсякъде се чуваха плясъци на вода, а жените клюкарстваха, смееха се и пееха. Някой разказа неприличен виц, който Пери не разбра, а за това, че беше неприличен, се досети по неодобрителното изражение на майка си.

Следобед перачките на килими седнаха да обядват. Бяха донесли сарми със зелеви листа, бюрек, кисели краставички, хумус, печени кюфтета, рулца с ябълков пълнеж На големия кръгъл поднос бяха наредени пити хляб и чаши айрян със снежнобели мехурчета, които приличаха на облачета, вероятно спуснати от щедра божия ръка.

Пери се протегна лакомо и взе парче бюрек. Едва беше отхапала, когато се чу силен вик. Улисаната ѝ майка се беше разсеяла и блъснала в кипящия казан. Добре че не го беше обърнала, но лявата ѝ ръка беше изгорена от лакътя до края на пръстите. Жените зарязаха всичко и хукнаха да ѝ помагат.

– Залейте я със студена вода!

– Паста за зъби! Намажете изгорялото!

– Оцет! Оцетът помогна на леля ми. Нейната рана беше по-лоша!

Всички се заеха да помагат на Селма и Пери се озова сам-сама. По лицето ѝ плъзна слънчев лъч, а наблизо зажужа бръмбар. Котката лежеше с присвити нефритенозелени очи под смокинята, от другата страна на улицата. Тя взе едно кюфте, за да я нахрани. Когато прескочи оградата, чу глас.

– Как се казваш, момиченце?

Пери се обърна и видя млад мъж с риза на червени и бели карета и сини дънки, които като че ли никога не са били прани. Баретата на главата му беше килната и всеки миг щеше да падне. Тя не отговори, тъй като знаеше, че не трябва да говори с непознати, но не си и тръгна. Загледа се в баретата, която ѝ напомни за снимката в стаята на Умут. Може би непознатият беше революционер. Може би знаеше за брат ѝ и участта му. Пери реши, че ако не му каже истината, той няма да научи коя е, и отвърна:

– Роза.

– За пръв път срещам момиче с името Роза. При това хубавица. Има да страдат по теб, когато пораснеш.

Пери не отговори, ала усети лек трепет – може би заченка на все още неразбудена женска чувственост, която я развълнува въпреки смущението от направения комплимент.