Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Събра всичките си сили и заби крак в лицето му. Чу се зловещото изпукване на счупен нос. Шурналата в изобилие кръв не я уплаши, а я предизвика да го удари още по-силно. Започна да го рита и блъска навсякъде.

Скитникът се хвана за корема, палтото му се разтвори, разкривайки торса му. Апатичен и слаб, той се остави да го бие, сякаш беше уморен от преследването, кражбата, борбата и незначителността на всичко това.

– Копеле такова! – нареждаше Пери през зъби.

През всичките години след Оксфорд не беше ругала и отново изпита някогашното чувство на облекчение и успокоение.

Бебето в мъглата се плъзна покрай нея. И се изгуби. Като въздишка. Малка фигурка от най-фина коприна и муселин. Вече не се усмихваше. Чертите на восъчното му лице с цвят на мед не трепваха. Сякаш не съдеше онова, което беше видяло, защото беше над него, в своите недостижими владения. Внезапно и за пореден път помогна на Пери и изчезна, без да остави и следа, видението потъна безследно в надвисващата тъма на нощта.

Пери спря да удря мъжа. Бризът разроши косата ѝ, а закръжилият над главата ѝ гларус – може би далечен потомък на онзи, който погълнал езика на поета – изкряка, ядосан на нещо или някого в този град на тълпи и бетон.

Скитникът дишаше на мъчителни, сподавени пресекулки. Лицето му беше в кръв, а горната устна – разцепена.

Пери за малко да каже "извинявай", но думите се спряха в гърлото ѝ. В този миг си спомни един любим и същевременно укоряващ я глас: "Мила моя, все така ли се извиняваш на всеки?"

Ако професор Азър я видеше отнякъде сега, сигурно отново щеше да ѝ зададе същия въпрос. Странно, но в този момент, когато безизходицата разкъсваше бреговете на настоящето, миналото нахлу като потоп – откъслечни спомени, потиснати тревоги, неизказани тайни и вина, много вина... Очите ѝ се замъглиха и светът се превърна в размазано петно. Потънала в безметежност и странна безчувственост – с изключение на болката някъде в тялото, – Пери бе обзета от спомени, които смяташе за безвъзвратно загърбен. Скитникът заплака. Край на уличния император, на просяка, на наркомана, крадеца и изнасилвача. Край на всичките му роли. На улицата лежеше едно малко момче и плачеше в тъмното за успокоителна ласка, която никога нямаше да получи. Въздействието на лепилото беше отминало и физическата болка беше заменила халюцинациите.

Пери се приближи, ужасена от онова, което беше направила. Кръвта бучеше в ушите ѝ и тъкмо се канеше да предложи помощ на мъжа, когато дотича дъщеря ѝ.

– Какво става, мамо?

Пери внезапно се обърна. Наложи си да се успокои и събере мислите си.

– Скъпа... защо не ме изчака в колата?

– Омръзна ми да чакам – троснато отвърна Дениз, ала съзря кръвта по роклята на майка си и враждебността ѝ тутакси се изпари. – Мили боже, ти кървиш. Какво се е случило? Добре ли си?

– Да, добре съм. Стана разправия и...

Скитникът се надигна в пълно мълчание и се оттегли в ъгъла на улицата, без да ги поглежда. Майката и дъщерята взеха чантата и събраха разхвърляните вещи.

– защо нямам нормална майка като всички други? – мърмореше Дениз с кредитните карти в ръце.

Пери не можеше да отговори на този въпрос и не се и опита.

– Да тръгваме – подкани я момичето.

– Един момент!

Пери се огледа за полароидната снимка, но не я видя.

– Хайде! Какво ти става!

Бързо се върнаха до монтекарловско синия рейндж ровър, който като по чудо не беше откраднат.

Останалата част от пътуването мина в мълчание. Дъщерята гризеше ноктите си, а майката внимаваше в пътя.

По-късно Пери се сети, че не бяха намерили мобилния телефон, и сега беше или в джоба на скитника, или се въргаляше на уличката, светеше и звънеше като поредния нечут вик в Истанбул.

Истанбул, 80-те години

Пери беше на осем години, когато видя за пръв път бебето в мъглата. Срещата я промени завинаги и се вплете като лоза във филизите на живота ѝ. Бе положено началото на поредица от преживявания, които не бяха изненадващи, тъй като си приличаха, но винаги я изпълваха със страх през годините.

Като повечето къщи в квартала, домът на Налбантоглу беше заобиколен с тучна градина. Повечето време прекарваха в задния двор. Там сушаха нанизи с червени чушки, патладжани и бамя, затваряха буркан след буркан с доматено пюре и варяха овчи глави на Айд ал-Адха (Курбан Байрам). Пери избягваше да поглежда към отворените и немигащи очи на овцата. Стягаше я гърлото при мисълта, че онзи, който изяде очите, ще погълне и ужаса на животното, преди да го заколят. Чувството беше двойно по-потискащо заради факта, че не друг, а баща ѝ щеше да изяде деликатеса с чашките ракъ вечерта.