Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Селма погледна ходжата, после дъщеря си и се заоправдава.

– Все я уча, ама тя не слуша. Баща ѝ не ѝ влияе добре.

– Той няма нищо общо... – възнегодува Пери, а после добави тихо: – А сега какво?

Вместо да отговори, ходжата я хвана за раменете, приближи лице до нейното, гледа я цяла вечност и изсъска:

– Каквото и да е името ти, аз ще го науча. И ти ще бъдеш мой роб. Знам, че си един от нечестивците. Злобно, проклето създание. Остави невинното момиче. Веднага!

Пери стискаше очи. Ходжата пусна раменете и напръска главата ѝ с розова вода, докато редеше молитви против злите духове. Накара я да погълне малки листчета с арабски букви и езикът ѝ синееше от мастилото дни наред. Не последва нищо. Когато се прибраха вечерта, по настояване на ходжата и на майка си Пери прекара цял час в градината. Трепваше при всеки шум и ѝ се привиждаха страховити силуети под уличната лампа. На сутринта я изпратиха да гони глутница скитащи кучета. Само че кучетата подгониха нея.

Отидоха пак при ходжата. Той държеше дълга пръчка от върбов клон.

– О, джин, давам ти последен шанс! – заяви заклинателят. – Или ще си тръгнеш по своя воля, или ще те накажа сурово!

Преди Пери да проумее чутото, мъжът замахна с пръчката и я удари по гърба.

Селма пребледня.

– Това налага ли се, ефенди ?

– Няма друг лек. Джинът трябва да бъде сплашен. Заседи ли се в детето, ще стане още по-опасен.

– Да, но... няма да позволя това – осмели се да каже Селма. – Тръгваме си.

– Ваша работа – засегна се ходжата. – Да ти кажа, сестро, момичето го привличат тъмните сили. И да се отървете от този джин, ще се появи друг. Не я оставяй без надзор.

Майката и дъщерята побързаха да си тръгнат, уплашени повече от заклинателя, отколкото от джина, но не и преди да платят щедро.

– Не се тревожи, ще се оправя – каза Пери, когато застанаха на автобусната спирка.

Държеше ръката на майка си и се чувстваше виновна.

– Мамо, какво имаше предвид той, че тъмните сили ме привличат?

Селма се смути не толкова от въпроса, колкото от това, че не знаеше какво да отговори.

– Някои хора се раждат такива... Това обяснява нещата, които правеше като малка – просълзи се тя.

Пери реши, че е виновна за нещо много, много лошо, и само каза:

– Ще бъда добра, обещавам.

Още едно обещание, което се стараеше винаги да спазва. Постъпваше така, както се очакваше от нея, върна се назад, проследявайки всяка своя постъпка, за да открие къде се беше отклонила от правилния път, и внимаваше да не поднася никакви неприятни изненади, както и да не предизвиква съдбата. Държеше се по възможно най-безобидния и добронамерен начин.

– Джанъм [4] Живот мой (тур.). – Бел. прев. – целуна я майка ѝ по челото, – да се надяваме, че джинът ще изчезне, но внимавай да не се върне! Ако пак се появи, веднага ми кажи. Джиновете са отмъстителни.

Той се върна, ала Пери си беше взела поука и не каза на никого. Майка ѝ беше твърде суеверна, а баща ѝ – твърде рационален, за да ѝ помогнат в това сюрреалистично положение. За Селма и най-малкото свръхестествено явление се обясняваше с религиозни постулати, а за Менсур беше пълно безумие. Пери, от своя страна, не споделяше позицията нито на единия, нито на другия.

Колкото повече размишляваше, толкова повече осъзнаваше, че не трябва да говори изобщо за виденията си. Може и да я объркваха, ала тя ги възприемаше като част от живота, като кост, заседнала в гърлото, която не можеш нито да преглътнеш, нито да изплюеш и просто трябва да живееш с нея. И така бебето в мъглата, може би джин, може би нещо друго, се настани в нишите на ума ѝ като неразгадана гатанка.

След години, малко преди да замине за Оксфорд, написа в господодневника: "Няма ли друг път, някакво средно положение за нещата, които не принадлежат нито на вярата, нито на неверието – нито на чистата религия, нито на чистия разум? Трета пътека за хора като мен? За тези, които не искат да се вместят в такава двойственост, защото им се струва твърде сковаваща? Понякога имам чувството, че търся нов език. Самотен език, който никой, освен мен не говори..."

Истанбул, 2016 г.

Майката и дъщерята стигнаха до крайбрежния конак в девет без петнайсет. Къщата беше истински палат – балкони от ковано желязо, бели мраморни стълби, фонтани с мозайки, високотехнологични камери, ограда с бодлива тел, електрически порти. Величествена цитадела, изолирала се от града, или пък обратното. Бяха взети всички мерки никакви амбулантни търговци, крадци, престъпници или нежелани ситуации да не престъпят прага на този дом.