Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Оксфорд, 2000 г.

– Привет! – каза някой зад гърба им, когато стигнаха до фоайето на колежа. Там ги чакаше второкурсничката, която трябваше да ги разведе и да им покаже града и университета.

Те се обърнаха и видяха високо момиче с достолепно излъчване, може би султанка в предишен живот. Полата ѝ беше розова, като любимите сладки на Пери като малка – "целувките" с розова вода. По изправения ѝ гръб падаха черни къдрици. На устните си беше сложила лъскаво, ярко червило, а на бузите имаше руж. Най-силно впечатление правеха очите ѝ – тъмни, раздалечени, с лилава очна линия и светлотюркоазени сенки. Гримът ѝ беше като знаме на нестабилна страна, обявяваща не само независимостта си, а и своята непредсказуемост.

– Добре дошла в Оксфорд – усмихна се тя и протегна ръката си с дълги, лакирани нокти. – Aз съм Ширин. – Името ѝ прозвуча с доста дълги и напевни и-та: Шиириин.

Според общоприетите стандарти тя не можеше да се нарече хубавица – носът ѝ беше гърбав, а брадичката издадена, – но излъчването ѝ беше толкова пленяващо, че я правеше красива. Пери бе очарована от Ширин, усмихна се широко и пристъпи напред.

– Здравей, аз съм Пери, а това са родителите ми – каза тя и си помисли, че поне за един ден ще се престорят на нормално семейство.

– Приятно ми е! Турци сте, нали? Aз съм родена в Техеран, но не съм се връщала там от малка – момичето махна с ръка, сякаш Иран беше зад ъгъла и я чакаше. – Готови ли сте за обиколката?

Пери и Менсур закимаха радостно, а Селма огледа неодобрително късата пола, високите токчета и силния грим на Ширин. Не ѝ приличаше на студентка, а още по-малко – на иранка.

– Що за студентка е това... – промърмори Селма на турски. Пери изтръпна при мисълта, че ирано-британското момиче може да разбира турски, и прошепна:

– Мамо, моля те!

– Да тръгваме! – подкани ги Ширин. – Обикновено започваме от нашия колеж, но аз никога не спазвам общоприетия ред, затова ще обиколим града и накрая ще се върнем тук.

Последва дълъг разказ за миналото на Оксфорд. Гидът им ги развеждаше из криволичещите улички на града и не спираше да говори. Весела и бъбрива, Ширин приказваше толкова бързо, че тримата Налбантоглу я разбираха с усилие, особено Селма, която не откриваше никаква прилика между старомодния си, базиран само на граматика и забравен със скоростта на светлината училищен английски, и този неясен словесен поток. Пери влезе в ролята на преводачка, като много внимателно смекчаваше, парафразираше и цензурираше всичко, – което не би допаднало на майка ѝ.

Ширин спомена, че оксфордските колежи са автономни, самоуправляващи се институции, които сами контролират дейността си. Факт, който силно смути Менсур.

– И все пак би трябвало да има президент, някаква власт над всичко – каза той на развален английски и се огледа, сякаш се опасяваше, че анархията скоро ще превземе града.

– Не съм съгласна – възрази Ширин. – Според мен властта е като чесъна – колкото повече ядеш, толкова по-силно миришеш.

Думите ѝ го слисаха, тъй като цял живот беше таял надежда за установяване на силна и стабилна, централизирана светска власт, която да спре възхода на религиозния фундаментализъм. За него властта беше като хоросан, който би запазил целостта на съвършения обществен ред. Без него тухлите щяха да изпопадат и всичко би рухнало.

– Не всяка власт е лоша – каза Менсур. – Ами правата на жените? Силният лидер ще ги защитава.

– Благодаря много, но аз мога сама да си ги защитавам. Жените нямат нужда висша власт да го прави вместо тях! – заяви Ширин и изгледа забрадката и дългото, безформено палто на Селма.

Пери интуитивно долавяше чувствата на околните и веднага разбра, че Ширин не одобрява вида на майка ѝ. Британоиранското момиче изпитваше презрение към жените, които покриваха главите си, и не желаеше да го крие.

– Ела, мамо – Пери внимателно я хвана за ръката, тази с белега от врялата вода, спомен от онзи далечен ден, когато праха килимите.

Двете поизостанаха. Спряха на стълбите на Ашмолския музей. Майка и дъщеря се загледаха в момче и момиче, които се целуваха прехласнато. Пери се изчерви, сякаш тя беше в прегръдките на момчето. С крайчеца на окото си видя как Селма се намръщи. Същата жена, която никога не беше разговаряла с нея за секса. Пери си спомни как като дете я попита в хамама за онова, което виси между краката на едно малко момченце. Вместо отговор Селма се развика на майката на детето и макар думите ѝ да бяха заглушени от шуртящата вода, по жестовете личеше, че е много ядосана. Пери изпита унижение, а също и вина, че е проявила любопитство към нещо, за което явно не е трябвало да пита.