Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– За какво?

– За Бог... за доброто и лошото... науката и вярата... живота и смъртта... – Ширин се замисли в търсене на дума – за всичко. Един вид, академично интервю. Така и не разбрах какво точно го интересува. Накрая подбира шепа хора.

– Значи си била една от късметлиите – отбеляза Пери и кой знае защо изпита завист.

– Точно така – отвърна Ширин с нескрита гордост.

Настана кратка тишина.

– Продължавам да го търся поне веднъж седмично за съвет. Всъщност си падам по него. Невероятно красив е. Не просто красив, секси е! – Ширин продължи да бърбори, тъй като не можеше да млъкне за повече от минута.

Пери не помръдваше на стола, не знаеше какво да каже. На пръв поглед и двете идваха от мюсюлмански страни с подобна култура. Но Ширин беше толкова различна – толкова освободена и непринудена, когато говореше за сексуалността си.

– Ти да не би да си влюбена в професора? – попита Пери и не се стърпя да не добави: – Това не е ли против правилата?

– О, да! Нейно величество може да ме арестува! – разсмя се Ширин и отметна назад коса.

Пери сви рамене, смутена от наивния си въпрос.

– Ами... предметът му е интересен, но аз трябва да се съсредоточа върху други неща.

– Е, да, не е лесно да си смъртен – каза Ширин и задържа острия си поглед върху лицето на новата си приятелка. – Бог ще трябва да почака.

Макар да беше шега, забележката на Ширин беше толкова неочаквана и убедителна, че Пери се смути. Погледна през прозореца към тъмносивото небе, от което си тръгваха последните лъчи на деня. Вятърът, дъждът, потракването на кепенците, зимният хлад във въздуха, въпреки че беше само ранна есен... Щеше да си ги спомня години наред. Това беше съдбовен момент в живота ѝ, но го осъзна едва след като бе отлетял завинаги.

Истанбул, 2016 г.

Ордьоврите изчезваха бързо сред многословни комплименти към шеф готвача. Кьопоолу, пиле по черкезки с чесън и орехи, артишок с бакла, пълнени цветове от тиквички, грилован октопод със сос от лимон и масло. При вида на последното сянка премина по лицето на Пери. Тя отдавна не гледаше на октопода като на храна и леко го побутна с вилицата.

Вече приключили с клюките в света на футбола, гостите минаха на другата любима тема по време на вечеря – политиката. Неизбежният въпрос на трима и повече турци, седнали на една маса, беше: "Накъде сме тръгнали?"

Според Пери имаше нещо лицемерно в капиталистическа класа в тази част на света. Даваха си вид на строго консервативни и се държаха на положение, а всъщност бяха измъчвани от гняв и безсилие. Между личния и обществения им живот имаше слаба пресечна точка и представителите на елита, особено в бизнеса, винаги бяха нащрек. Публично те запазваха своите мисли само за себе си, както беше забелязала Пери, въздържаха се да говорят за политика, освен ако не се наложи – в тези случаи се ограничаваха с няколко неутрални коментара, нищо повече. Движеха се сред обществото с пълно безразличие, като купувачи, разхождащи се сред магазините без видим интерес. Натъкнеха ли се на нещо обезпокоително, а това се случваше често, затваряха очи, запушваха уши и запечатваха усти. Зад стените на техните домове обаче маската на безразличие падаше и те претърпяваха пълна метаморфоза. Апатията се превръщаше в избухливост, мърморенето – във викове, деликатността – в сприхавост. Срещнеха ли се на частни партита, представителите на истанбулската буржоазия бърбореха оживено за политика, сякаш искаха да компенсират мълчанието си навън.

В Оксфорд Пери научи, че западната буржоазия със своите индивидуалистични, либерални ценности и опозиция на феодализма е изиграла прогресивна роля в развитието на историята. Тук капиталистическата класа беше нещо като послеслов, епилог на все още неразказани хроники. Според Маркс буржоазията беше създала свят по свой образ и подобие. Ако "Комунистическият манифест" беше написан във и за Турция, това нямаше да е така. Известна с нагаждането си, местната буржоазия се беше поддала на заобикалящата я култура. Като неспирно махало тя се лашкаше между самодоволен елитаризъм и самообезличаващ се статизъм. Държавата с главно Д беше начало и край на всичко. Като буреносен облак държавната власт беше надвиснала над всеки дом – без значение бедна колиба, или богаташки палат.

Пери огледа гостите на масата. Богатите, кандидат-богатите и ултрабогатите бяха еднакво уязвими. Спокойствието им зависеше до голяма степен от състоянието на държавата. Дори най-силните на деня се страхуваха да не загубят контрол и дори най-богатите се бояха от финансови затруднения. Очакваше се всеки да вярва в държавата поради същата причина, която го караше да вярва в Бог – страхът. Въпреки разкоша и блясъка, буржоазията приличаше на дете, което се бои от баща си – вечния патриарх, Баба. Сред цялата тази несигурност, за разлика от европейските си колеги, представителите на турската буржоазия не притежаваха нито смелост, нито автономия, нито традиция, нито памет. Те бяха притиснати между това, което се очакваше да бъдат, и онова, което искаха да бъдат – също като мен, помисли си Пери.