Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

И тогава Гугутката каза:

— Крайно време беше, Ло Лобей. Вече си мислех, че въобще няма да дойдеш. Пищов, донеси му стол.

Останах като гръмнат. Пищова също. Но след като хлопна ченето изтича за стол. С голо мачете в ръка си запробивах път към Гугутката между масите, отрупани с цветя и заметнати с ръчновезани покривки, между мъжете със сгушени в краката им кучета и жените с позлатени клепачи, чиито гърди бяха прихванати в медни подложки или сребърни мрежички. Всички се обръщаха след мен.

Стигнах витата стълба, която водеше към нейната тераса. Опряна небрежно на перилата, Гугутката ми протегна ръка.

— Ти си приятеля на Паяк — рече ми, като се усмихваше. Когато ви заговори, отивате на седмото небе.

— Пищов, — тя се озърна и роклята й хвърли милион отблясъци. — Постави стола до моя. — Пищова незабавно изпълни молбата й. Виждах само нея. Тя се наклони към мен, дишайки учестено.

— Другите очакват да си говорим. За какво искаш да поприказваме?

Понякога е изумително да наблюдаваш как дишат жените.

— Е… аа… ами — нужни ми бяха невероятни усилия на волята за да откъсна очи от лицето й. — Наистина ли девет хиляди е толкова по-приятно от деветдесет и девет? (Да не смятате, че знаех за какво говоря?) Тя започна да се смее, но съвършено беззвучно. Което е още по-умопомрачително.

— Ах! — рече накрая. — Опитай и ще разбереш.

В този момент всички подеха отново прекъснатите си разговори. Гугутката продължаваше да ме оглежда.

— С какво се занимавате? — попитах я. — Паяка каза, че ще ми помогнете да открия Къдруша.

— Не знам коя е тази Къдруша.

— Тя беше… — Тя отново задиша учестено. — Хубава… като вас.

На лицето й се изписа искрено съчувствие.

— Да — кимна тя.

— Не искам да разговаряме тук — погледнах към Пищова, който кръжеше наоколо. — Проблемът не е такъв, какъвто си мислите.

Тя вдигна изрисуваните си вежди.

— Той е малко…

— О — каза тя и вирна брадичка.

— А вие? — рекох. — С какво се занимавате? Коя сте, всъщност?

Веждите й подскочиха още по-нагоре.

— Сериозно ли питаш?

Кимнах.

В смущението си тя обходи с очи околните. След като никой не й предложи обяснение, отново погледна към мен. Устните й се разтвориха, леко разтреперани.

— Казват, че аз съм онова, което им помага да продължават да обичат.

— Как?

— Той наистина ли не знае? — попита някой отзад.

От другата страна: — Не е ли чувал за необходимостта от смесване на генетичната информация?

Тя вдигна пръст към устните си. Всички замлъкнаха.

— Аз трябва да му го кажа. Лобей… това ли е името ти?

— Паяка ми каза, че трябва да говоря с теб… — опитах се да й помогна. Мъчех се да се закрепя за нещо в нейния свят.

— Твърде много опростяваш нещата. Паяка. Великият Господар Ло Паяк? Предателят, лъжливият приятел, онзи, който вече е подписал смъртната присъда на Зелено око? Забрави го, той е обречен. Мисли за себе си, Лобей. Какво искаш да знаеш…

— Смъртната присъда…?

Тя ме докосна по бузата.

— Прояви малко егоизъм. Какво искаш?

— Къдруша! — Почти се надигнах от стола.

Тя се облегна назад.

— Ще ти задам един въпрос, без да отвръщам на твоя. Коя е тази Къдруша?

— Тя… Тя беше красива почти като теб.

Брадичката й се отпусна. Светлината в очите й малко помръкна.

— Да. — Само аз чух този звук, останалите доловиха въздишка. Постепенно въпросителното изражение на лицето й бе заменено от ирония.

— Аз… — Погрешно начало. — Тя… — Невидим юмрук ме заблъска в ребрата. Челото и бузите ми пламтяха. Очите ми пареха. Гугутката си пое дъх.

— Разбирам — рече тя.

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш.

Всички се блещеха в мен. Тя се огледа и прехапа устни.

— Ние с теб… не сме еднакви.

— Какво? Ах… да. Но…

— Да, Лобей?

— Къде се намирам? Дойдох тук от село, от пущинака, през дракони и цветя. Захвърлих моето Ло, за да диря едно мъртво момиче и да преследвам някакъв гол каубой, зъл като камшика на Паяка. И ще продължавам по своя път, докато тук един мръсен, едноок принц скоро ще умре. Къде съм сега, Гугутко?

— Ей толкова близо до едно древно място, наречено Ад — тя ми показа с пръсти. — Там можеш да влезеш мъртъв, или с песен. Но ще ти е нужна помощ да откриеш обратния път.

— Търсех моето мургаво момиче, а намерих една сребърна красавица.

Тя се изправи и светлината, отразена в роклята й, ме заслепи. Гладката й ръка увисна до хълбока. Сграбчих я с моята груба лапа.

— Ела — рекох.

Докато се спускахме от терасата тя се облегна на ръката ми.