Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Ще обиколим веднъж стаята. Имаш две възможности — или да слушаш, или да гледаш. Съмнявам се да съвместиш и двете. Аз не бих могла, но ти опитай. — Завихме покрай стената и мачетето ме удари с плоското по крака.

— Уморихме се да се преструваме на хора, Лобей. За да издържим още поне дванадесет поколения трябва да смесваме, смесваме и смесваме гени.

Облегнат на едрото си шкембе, един старец не откъсваше рибешките си очи от момичето срещу него. То облиза устни. Имаше огромни, сини, изумително красиви очи. На лицето й трепкаше присмех.

— Не можем да принудим хората да имат повече деца от други хора. Бихме могли обаче, да направим по-привлекателна подобна идея… — тя сведе поглед.

На съседната маса седеше възрастна жена, чиято кожа бе толкова увиснала, че по-скоро напомняше непроницаема маска. Но тя се смееше. Сбръчканата й ръка лежеше върху нежните пръсти на момчето до нея. Тя погледна завистливо изпод натежалите си клепачи към неговите пърхащи мигли, към блестящата му, буйна коса и живите, игриви очи.

— Коя съм аз, Лобей? — въпросът й прозвуча риторично. — Аз съм главната героиня на една рекламна кампания. Аз съм доброто и лошото, което всеки желае, аз съм тази, която предпочита деветдесет и девет мъже, вместо един. Аз съм тази, която страстно желаят да оплодят всички мъже. Тази, на която подражават всички жени, защото аз диктувам модата. Светът се учи от моята духовитост, копира жестовете ми, дори грешките ми, за да ги изпробва върху поредния любовник.

Двойката на съседната маса отдавна бе забравила какво е да си на четиридесет. Изглеждаха щастливи, доволни и богати. Завидях им.

— Беше време — продължи Гугутката, притискайки ръката си към моята, — когато оргиите и изкуственото осеменяване вършеха работа. Ала изглежда забравихме предразсъдъците. Това е, с което се занимавам. Сега сигурно ще ми зададеш един друг въпрос.

Двама младежи, настанени на една маса недалеч от нас, се държаха за ръцете и се кискаха. На времето смятах, че двайсет и една е отговорна възраст, но това беше, когато до нея имах още много. Тукашните млади можеха да правят каквото им скимне и тъкмо с това се занимаваха, причиняваха си един на друг болка, удивляваха се от света и бяха невероятно щастливи от възможностите, които се разкриваха пред тях.

— Чийто отговор, се крие в странния талант, който облекчава моята работа.

Пръстът й отново се вдигна към устните. Другата й ръка докосна мачетето.

— Ще посвириш ли, Лобей?

— За теб?

Тя махна с ръка към залата.

— За тях. — Гугутката се обърна към присъстващите. — Ей, вие! Искам малко тишина. Ще слушаме нещо. Никой да не става…

Всички замръзнаха по местата си.

— Слушайте сега.

И те се заслушаха. Мнозина се облегнаха на лакти върху масите. Гугутката се обърна и ми кимна. Погледнах моето мачете.

В далечния край на залата Пищова се държеше за главата. Ухилих му се. Сетне приседнах на една свободна маса и опрях пръсти в отворите.

Изсвирих първата нота. Погледнах публиката. Изсвирих следващата. И се засмях.

Засмяха се и младежите.

Изсвирих още две ноти — ниска и висока.

Започнах да пляскам с ръце, бавен, отсечен ритъм. Свирех с пръстите на краката. Децата го намериха за особено забавно. Заклатих се на ръба на масата, притворил очи, свирех и плясках с ръце. Някой от дъното на залата започна да пляска в такт с мен. Ухилих се във флейтата (трудна работа) и мелодията стана по-игрива.

Спомних си музиката, която бях научил от Паяка. Тогава реших да опитам нещо, което не бях правил никога. Оставих едната мелодия да се лее без моето участие и засвирих друга. Тоновете се сливаха и надпреварваха в хармония, а присъстващите ме окуражаваха с пляскане. Оставих тези двете и подхванах трета мелодия. Свирех, без да откъсвам очи от публиката, заливах ги с моята музика, притисках ги с тежестта й и когато тя стана достатъчно, скочих на масата и затанцувах. С всички сили. Шибах ги с музика. Звуците се блъскаха един в друг като вълни и изригваха. Акордите разцъфваха като пролетни цветя. Хората викаха, а аз ги пронизвах с нови потоци от музика. Някои от тях също наскачаха върху масите. Трима-четирима взеха да танцуват край мен. Свирех за тях. Телата им подскачаха, следвайки неотлъчно ритъма. Старецът се друсаше около синеокото момиче. Младежите шляпаха с ръце. Пляс. Престарялата жена не стискаше конвулсивно ръката на момчето. Пляс. Звукът направи примка и стисна присъстващите за шията. Пляс. Разля се из цялата зала и хората застенаха също като драконите в пустинята.