Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Ако Гугутката е Джийн Харлоу, тогава аз съм Пол Бърн.

— Но защо…

— Стига, Лобей. Време е да вървиш.

— Тръгвам — рекох. — Тръгвам. — Бях смутен. По същата причина, по която и вие. Макар не съвсем същата. Поех към вратата, но не свалях поглед от Паяка. Изведнъж той подхвърли черепа във въздуха. Бялата топка се изравни с мен, тупна долу и се разби на хиляди парченца. Смехът му отекна в стаята. Беше добронамерен смях, без зла умисъл и без рибешките люспи и трънаците, които изпъстрят смеха на Хлапето. Въпреки това ме изплаши до смърт. Дръпнах вратата и побягнах навън. Едно от парченцата на черепа се бе заболо в петата ми. Чух вратата да хлопва зад гърба ми. В очите ме удари ярка слънчева светлина.

Останах поразен от „Перлата“. Милион души са твърде много за някой, слязъл от гората. Но гражданите са толкова стереотипни. И тогава, в тази бурна вечер, зърнах надписа в дъното на улицата. Надникнах в кесията. Какво толкова, Паяка не беше от тези, които се стискат.

Черните врати сияеха в отблясъците на залязващото слънце. Поех нагоре по стълбата озарен от оранжеви светлини. Из въздуха се носеха аромати. Беше шумно. Стисках здраво дръжката на мачетето. Килимът бе изтъркан от обкованите подметки на безброй посетители. Върху лявата стена някой бе изрисувал натюрморт: плодове, пера, сребърни съдове върху набръчкана кожа. Гласове, да. Но там, в мястото, където звуците се превръщаха в музика, цареше тишина.

— Ло? — попита кучето в горния край на стълбището.

— Ло Лобей — отвърнах и му се усмихнах. Но мордата му остана непроницаема.

Тя се изправи на терасата отвъд шумната зала, където се веселеше нейната компания, наведе се през перилата и извика „Ти кой си?“, а контраалтовият й смях се разпиля над залата.

Беше прекрасна. Носеше сребриста рокля с дълбоко изрязано, остро деколте. Устните й, изглежда, бяха създадени главно за да изразяват емоции — най-вече смях. Косите й бяха гъсти и блестящи, като тези на Малък Джон. Оказа се, че има пред вид мен.

— Ей, глупчо. Кой си ти?

Бях забравил, че когато се обръщат към някого, той трябва да отговори. И с вас щеше да е същото, ако ви заговори такава пищна красавица.

Кучето се покашля и обяви:

— Това е Ло Лобей.

Всички в залата притихнаха. Трябваше да настъпи тишина, за да осъзная, колко шумно е било. Звън на чаши, шепот, смехове, разговори, влачене на крака, скърцане на столове: изведнъж ми се прииска всичко това да се върне отново. В рамката на вратата, чиято дръжка обвиваха две змии, мярнах познатата охранена фигура на Пищова. Изглежда бързаше отнякъде за да види какво е станало. Той също ме видя, затвори очи, пое си въздух и се облегна на стената.