Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Днес в него стават толкова много интересни неща, колкото тогава, когато първият певец, пробудил се от своята песен, е осъзнал цената на поднесената жертва. Ти още не я знаеш, Лобей. Всичко това някога може да се окаже фалшива нота, в най-добрия случай мимолетен дисонанс в хармонията на великия рок и великия рол.

Известно време обмислях чутото. Накрая рекох:

— Искам да избягам.

Паяка кимна.

— Някога един каменоделец опитал здравината на двуострата си секира върху камъните на Феста. Ти носиш двуостър меч, който свири. Питам се, дали Тезей е строял лабиринта, докато се е лутал из него.

— Не мисля — отвърнах пресипнало. — Легендите са като закони, които трябва да спазваме…

— … и които можеш да нарушаваш.

— Те ти поставят цел…

— … която можеш да постигнеш, или да загубиш, а би могъл да надминеш и себе си дори.

— Защо? Защо не можеш просто да игнорираш тези стари легенди? И без твоя помощ ще открия Хлапето. Пукнат грош не давам за твоите смешни басни!

— Ти сега обитаваш реалния свят — произнесе тъжно Паяка. — Светът, който идва отнякъде и отива някъде. Митовете винаги касаят онова, пред което е най-трудно да си затваряме очите. В тях неизменно се смесва любов и омраза. Когато ги четеш, ти губиш привичната си дързост. — Той остави черепа на масата. — Знаеш ли защо си нужен на Хлапето толкова, колкото и Зелено око?

Поклатих глава.

— Аз пък зная.

— Хлапето има ли нужда от мен?

— Защо, според теб, си тук?

— Причината… различна ли е?

— По начало. Сядай и слушай. — Той се облегна на стола. — Хлапето може да променя всички материални тела в рамките на неговото възприятие. От дървото да направи скала, от мишката — купчинка мъх. Това, което не може, е да създаде нещо от нищо. Не може да вземе този череп и да го превърне във вакуум. А Зелено око може. Затова Хлапето се нуждае от него.

Спомних си срещата в планината, когато злобният червенокос демон се опитваше да съблазни принца-пастир.

— Второто, което му е нужно, Лобей — е музиката.

— Музиката?

— По тази причина те преследва — или те кара да го преследваш. Той се нуждае от ред. Нуждае се от модел на света, взаимовръзка, от познанието, което идва, когато шест ноти предвещават седмата, когато три ноти се преплитат една с друга и пораждат ритъм, създават тоналност, мелодия. Музиката е неподправеният език на пространствените и временните връзки. Той не знае нищо за това, Лобей. Хлапето Смърт може да управлява, но не знае как да създава — за това му трябва Зелено око. Може да управлява, но не умее да заповядва — тук си му нужен ти.

— Аз ли…?

— Няма думи за това нито в твоя, нито в моя речник. Различията, Лобей. Всичко, което се случва в света на различията намира своето сюрреалистично отражение в нашия свят. Зелено око създава, но това е само страничен ефект на нещо, заложено в него. Ти възприемаш и твориш музика, но това също е само страничен ефект на това, което си…

— Кой съм аз?

— Ти си… нещо друго.

Въпросът ми бе прозвучал настоятелно. Неговият отговор — насмешливо.

— Но той се нуждае и от двама ви — продължи Паяка. — Ти какво смяташ да му дадеш?

— Острие в корема, докато кръвта му тече през отворите и шурти навън от мундщука. Ще го гоня по морското дъно докато и двамата се строполим на пясъка. Аз… — едва сега почувствах, че устата ми е пресъхнала. — Страх ме е — прошепнах. — Страх ме е, Паяк.

— Защо?

Погледнах го, разглеждаше ме с немигащите си, черни очи.

— Защото не разбирах колко самотен съм в това — погалих дръжката на мачетето. — Дори и да ми е съдено да открия Къдруша, по-нататък ще трябва да продължа сам — без любовта й. Ти също не си на моя страна. — Почувствах, че гласът ми изтънява, но не от страх — това беше тъга, която засяда в гърлото и ви кара да се закашляте, преди да заплачете. — Ако намеря Къдруша… не зная, какво ще стане с мен? Дори тя пак да е моя.

Паяка чакаше да заплача, но реших да не му доставям удоволствието. След кратка пауза ми рече:

— Е, май наистина ще е най-добре да те пропусна.

Вдигнах глава.

— Трябва да се срещнеш с един човек. Сега. — Той се надигна. В ръката си държеше малка кесия. Разклати я и вътре звъннаха монети. След това ми я подхвърли. Едва успях да я хвана.

— Кой?

— Гугутката.

— Онази от рекламите? Но коя…

— Коя е Гугутката? Тя е Троянската Елена, Стар Антим, Марио Монтез, Джийн Харлоу. — Той млъкна.

— А ти? Ти си Юда и Минос и Пат Гарет? Кой си ти за нея?

Засмя се, но имаше тъга в смеха му.