Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Седнал до масата, Паяка вдигна глава от книгата.

— Така си и знаех — че ще си ти.

В сянката зад него съгледах още книги. Ла Злата имаше най-малко стотина. Ала лавиците отзад стигаха чак до тавана.

— Дойдох… за парите.

— Сядай — кимна той. — Искам да поговорим.

— За какво? — Гласовете ни отекваха. Музиката почти бе притихнала.

— Трябва час по-скоро да открия Хлапето Смърт и Къдруша.

Паяка кимна отново.

— Затова ти предложих да седнеш.

Той натисна някакво копче и пред масата, в конус от танцуващи прашинки неочаквано се появи табуретка. Седнах предпазливо, поглаждайки острието на мачетето. Паяка взе да прехвърля от ръка в ръка черепа на някакъв бозайник, както съвсем наскоро бе прехвърлял камшика.

— Какво знаеш за митологията?

— Зная само историите, които ми е разказвала Ла Злата, една от старейшините на нашето село. Някои от тях изглежда й харесваха, защото ги повтаряше често. Ние пък си ги преразказвахме един на друг и така са заседнали здраво в главата ми.

— Пак повтарям, какво знаеш за митологията? Не ме интересува какви легенди сте си разказвали. Едно питам — откъде ги знаем и за какво са ни нужни?

— Аз… нямам представа. Малко преди да напусна село Ла Злата ми разказа легендата за Орфей.

Паяка остави черепа и се наведе напред.

— Защо?

— Аз не… — замислих се. — За да ме упъти?

Друго не ми идваше на ум.

— Ла Злата различна ли беше?

— Тя беше… — В главата ми оттекна зловещият смях на момчетата от улицата, не разбирах над какво се смеят, но ушите ми и сега пламнаха при спомена. Сетих се как Перко, Малък Джон и Ло Ястреба се мъчеха да разсеят мъката ми по Къдруша, същото бе сторила и Ла Злата — но по друг, различен начин. — Да — признах накрая. — Тя е различна.

Паяка кимна и затропа с пръсти по масата.

— Лобей, разбираш ли какво означава да си различен?

— Живея в свят, където мнозина притежават това качество, а други — не. Моите способности ги открих едва преди няколко седмици. Съзнавам, че светът се движи към това с всеки удар на великия рок и великия рол. Но аз лично не го разбирам.

Усмивката изгря на зачервеното му лице.

— Виж, тук приличаш на другите. Всички сме готови да се закълнем, какво не е това.

— И какво не е то?

— Не е телепатия, нито телекинеза — макар и двете да са случайно възникнали феномени, които увеличават степента на различие. Слушай, Лобей, Земята, светът, петата планета от слънцето — съществата, които стъпват на два крака и тъпчат трошливата й кора — те се променят, Лобей. Вече не са същите. Някои живеят под слънцето и приемат промяната, други затварят очи, притискат ушите си с длани и отричат света. Повечето се присмиват, кискат, хилят и сочат с пръст, когато никой не ги гледа — така са постъпвали хората през цялата си история. Ние наследихме изоставения от тях свят и сега неговите останки преживяват време на промяна, само дето не сме готови дори да й дадем нужното определение с бедния човешки речник. Приеми го точно по този начин: като неопределен процес — удивителен, страшен, дълбок, непроницаем за опитите ни да проникнем в същността му, но същевременно превръщащ ни в неделима част от него. Процес, който изисква от нас, от теб, да пътешестваш, да определяш сам местата, където да се задържиш и времето, което да им отреждаш, без дори да съзнаваш, че любовта ти към твоята Къдруша и омразата към Хлапето Смърт са само движещи механизми…

— … също и любовта ми към музиката — довърших вместо него. — Какво всъщност искаш да кажеш, Паяк?

— Ако ти го кажа и не ме разбереш напълно, то ще изгуби своето значение. Преди много войни, хаос и необясними парадокси, двама математици са приключили една ера и започнали друга… за бившите обитатели на тази планета — призраците, които наричаме Човеци. Единият бил Айнщайн, който в своята Теория на относителността определил границите за човешкото възприемане на света и изразил математически до каква степен условията на наблюдателя влияят върху наблюдавания предмет.

— Запознат съм с тази теория.

— Вторият е Гьодел, съвременник на Айнщайн. Той първи дал математически точни определения на по-широки области от познанието, лежащи отвъд пределите, които е поставил Айнщайн: „Във всяка затворена математическа система“ — може да бъде изтълкувано като: „Реалният свят, с неговите непоколебими логически закони“, — „съществува безкрайно число верни теореми“ — тук подразбирай: „… явления, поддаващи се на възприемане и измерване“, — „които, макар и съдържащи се в изходната система, не могат да бъдат изведени вън от нея“, — чети: „доказани по пътя на нормална и свръхестествена логика“. Тоест, Лобей, приятелю мой, в небесата и на земята има толкова много неща, колкото не са се и присънвали на вашите мъдреци. В света съществуват безкрайно много истини, чиято достоверност обаче не може да бъде доказана. Айнщайн е определил степента на рационалното, а Гьодел забил карфица в ирационалното и го приковал към стената на вселената, където виси достатъчно дълго, та хората да го забележат и да осъзнаят какво представлява. От този момент светът и човечеството започнали да се променят. По същото време, някъде в другия край на вселената, ние сме започнали бавно да се придвижваме насам. Видимите следствия от Теорията на Айнщайн се устремили нагоре по една изпъкнала крива, и растежът им бил невероятно мощен през първия век след тези открития, но постепенно настъпило изравняване. Резултатите от Закона на Гьодел поели по вдлъбната крива, отначало съвсем микроскопични, но постепенно се изравнили с кривата на Айнщайн, пресекли я и се извисили. В точката на пресичане човечеството било в състояние да достигне границите на познатата вселена с помощта на кораби и проекционни сили, които и до ден днешен са достъпни в нашия свят за всеки, който би желал да ги прилага…