Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Ло Ястреба — рекох аз. — Той е посещавал други светове…

— … и когато кривата на Гьоделовия закон излетяла над Айнщайновата, сянката й паднала върху обезлюдената Земя. Човечеството се изгубило някъде сред звездите, в светове извън този континиум. Ние сме дошли, за да вземем телата и душите им — захвърлени черупки от някогашното човечество. Градовете, някога кипящи центрове на междузвездна търговия, ги погълнали пясъците, които виждаш днес. А те са били далеч по-величествени от Бранинг-на-море.

Той млъкна, а аз го гледах замислено.

— Доста време трябва да е минало оттогава — рекох.

— Така е — кимна Паяка. — Градът, през който минахме, е най-малко на трийсет хиляди години. Слънцето е уловило още две планети, откак престанал да съществува Стария свят.

— А подземните пещери? Там какво е имало?

— Никога ли не си питал за това вашите старейшини?

— И през ум не ми е минавало.

— Мрежата от пещери опасва цялата планета и в най-долните й нива съществуват източници на радиация, с чиято помощ могат да бъдат предизвиквани случайни вариации на гени и хромозоми, когато възпроизводителните ресурси започнат да се изчерпват. Не се е налагало да прибягваме до този метод почти хиляда години, но радиацията съществува. В началото сме били моделирани по човешки образ и подобие, но с течение на времето се превръщаме във все по-сложни създания. И колкото по-сложна е конструкцията ни, толкова по-трудно е да запазваме първоначалната й съвършеност: сред „нормалните“ започват да се появяват все повече и повече вариации и клетките се изпълват с бракуван човешки материал. Ето че стигнахме и до теб, Лобей.

— Какво общо има всичко това с митологията? — попитах, изморен от този продължителен монолог.

— Спомни си първия ми въпрос.

— Какво зная за митологията?

— От теб искам гьоделов, а не айнщайнов отговор. Не ме интересува тяхното съдържание, нито това, което се крие зад него, нито как си взаимодействат; не ме е грижа за главозамайващите обрати на техните сюжети, за техните мащаби и произходи. Нужна ми е тяхната форма, структурата им, какво става с тях, когато се прокрадваш наблизо по тъмните пътища, когато се разсейват в мъглата; тежестта им, когато те потупват отзад по рамото. И бих искал да узная, как ще ти се хареса идеята да носиш трима, когато вече си се натоварил с двама. Кой си ти, Лобей?

— Аз съм… Лобей? Ла Злата веднъж ме нарече Ринго и Орфей.

Паяка опря лакти на масата и сплете костеливите си пръсти.

— Да, така си и помислих. А знаеш ли аз кой съм?

— Не.

— За Зеленото око аз съм Искариот. Пат Гарет — за Хлапето Смърт. Съдията Минос пред вратите на ада, същият, когото трябва да омагьосаш с твоята музика, преди да получиш опрощение заради Хлапето Смърт. Аз съм всички предатели, които можеш да си представиш. И, освен това, аз съм пастир на дракони, с което се опитвам да нахраня две жени и десет деца.

— Ти си голям човек, Паяк.

Той кимна.

— Какво знаеш за митологията?

— Вече трети път ме питаш. — Извадих мачетето и го опрях до устните си. Любовта, която ме изпълваше, търсеше отдушник навън.

— Лобей, опитай се да проникнеш в смисъла на думите ми. Аз знам много повече от теб. Истинското облекчение за виновните е познанието. — Той вдигна черепа над масата. Помислих, че ми го подава. — Зная къде ще намериш Къдруша. Мога да те пусна през вратата. Искам и ти да го знаеш, макар че Хлапето Смърт би могло да ме убие за това. Той е млад, безжалостен и много по-силен от мен. Стиска ли ти да вървиш нататък?

Изпуснах острието.

— Това е предопределено! Аз ще се проваля! Ла Злата ми разказа как се е провалил Орфей. Ти се опитваш да ми внушиш, че в легендите се крие истината за онова, което ни чака. Намекваш, че сме много по-зрели, отколкото си мислим, че реалността е като написана от друг песен, а ние трябва само да изсвирим партиите си. Заявяваш ми право в очите, че съм се провалил в мига, когато съм започнал!

— Вярваш ли в това?

— Ти го казваш.

— Лобей, всичко се променя. И тъй като можем да запазваме нашето минало все по-добре, остава ни много повече време да остаряваме. Лабиринтът в наше време не е същият, какъвто е бил в Крит преди петдесет хиляди години. Ти може да си Орфей, може да си някой друг, който предизвиква смъртта и побеждава. А Зелено око може още тази вечер да увисне на някое дърво, докато изгние, без никой да го потърси. Светът не е същия. Тъкмо това се опитвах да ти кажа. Той е различен.

— Но…