Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Горе на терасата, където беше компанията на Гълъбицата, някой отвори широкия прозорец. Вятърът блъсна мокрия ми гръб и ме накара да се закашлям. Кашлицата изръмжа в кухината на моята флейта. Едва с появата на вятъра осъзнах колко задушно е било в залата. Танцуващите изтичаха на терасата. Аз ги последвах. Подът бе застлан със сини и червени плочи. Неколцина от танцуващите седнаха да си починат на перилата. Златистата вечер бе разкъсана от синкави рани. Мачетето само се отдели от устните ми и аз се огледах…

Веднага я видях. Сребърната рокля се развяваше от вятъра. Но не беше Гълъбицата. Тя доближи мургави пръсти до тъмното си лице и сочните й устни се разтвориха във въздишка. Клепачите й подскочиха, тя приглади косите си, докато оглеждаше лицата на танцьорите. За известно време се изгуби сред тълпата, сетне изплува отново.

Мургавата Къдруша…

Появяваше се и изчезваше сред танцьорите.

Красивата Къдруша, която търсих и която намерих…

Веднъж толкова бях огладнял, че когато дойде време да се храня, направо се уплаших. Същият страх ме завладя сега. Само че по-силен. Музиката свиреше сама, а мачетето падна от ръката ми. Веднъж Къдруша хвърли едно камъче…

Затичах се през лабиринта от танцьори.

Тя ме видя. Сграбчих я за раменете, тя се вкопчи в мен, опряхме гърди в гърди, а ръцете й ме обгърнаха. Знаех, че я боли. Името й изплува в главата ми. Очите ми бяха широко отворени и влажни. Исках да открия всичко в нея. Стиснах крехкото й тяло, отслабих хватка и пак я притиснах.

Долу в парка стърчеше самотно дърво, а над него висеше обезумялото слънце. На един от клоните, с прекършен врат и завързани отзад ръце, се полюшваше Зелено око. Ръцете му бяха окървавени.

Тя надзърна в лицето ми, извъртя се да види какво гледам и веднага прикри очите ми с длани. В тъмнината на шепите й аз разпознах музиката. Това беше траурната песен на девойката, която прикриваше очите ми, скърбяща за обесения принц.

И през музиката се прокрадна шепот:

— Внимавай, Лобей. — Беше гласът на Гугутката. — Наистина ли искаш да го видиш?

Пръстите останаха върху очите ми.

— Виждам те целия, като на тепсия. Ти си умрял, Лобей. Някъде сред скали и дъжд, там те е застигнала смъртта. Искаш ли и ти да надзърнеш отблизо в…

— Аз не съм призрак!

— О, не, Лобей, съвсем истински си. Но може би…

Извих глава, но тъмнината ме следваше.

— Искаш ли да чуеш за Хлапето?

— Искам да знам всичко, което би ми помогнало да го убия!

— Слушай, тогава. Хлапето Смърт може да връща живота само на онези, на които го е отнел. Властта му се простира единствено над цветята, които е откъснал. А знаеш ли теб кой те върна от…

— Махни си ръцете.

— Решавай, Лобей, решавай бързо! — прошепна Гугутката. — Искаш ли да видиш какво те чака? Или само това, което вече е било?

— Ръцете ти. Не мога да видя нищо, когато скриват това, което е пред… — млъкнах ужасен от това, което възнамерявах да кажа.

— Аз съм много талантлива, Лобей, в това, което правя. — През пръстите й започна да се процежда оскъдна светлина. — Трябваше да усъвършенствам този свой талант, за да оцелея. Не можеш да игнорираш законите на света, който си избрал…

Сграбчих я за китките и ги дръпнах встрани. Почти не се съпротивляваше. Зелено око продължаваше да виси на въжето под мен.

— Тя къде е? — викнах аз и огледах терасата.

— Аз се превърнах в онази, която обичаш, Лобей. Това е част от моя талант. Затова съм Гугутката.

— Но ти… — не намерих сили да довърша.

Тя сви рамене. Ръката й се плъзна по сребристата тъкан на роклята.

— Ами те… — махнах с ръка към посетителите в залата. Младежите се държаха за ръце, сочеха дървото в градината и се кискаха. — Наричат те Ла Гугутката.

Тя завъртя глава и приглади сребристата си коса.

— Не, Лобей. Кой ти го каза? Кажи ми кой? Аз съм Ле Гугутката.

Тръпки ме побиха. Гугутката протегна изящната си ръка.

— Ама ти не знаеше ли? Лобей, ти наистина ли не…

Отстъпих назад и вдигнах мачетето.

— Ние не сме хора, Лобей! Живеем на тяхната планета защото те са се самоунищожили. Опитваме се да възприемем формата им, спомените, дори легендите. Но не се получава. Всичко е илюзия, Лобей. Само това и нищо повече. Зелено око — ето кой те върна към живота. Той е този, който можеше да ти даде Къдруша.

— Зелено око…?

— Ние просто не сме като тях, Лобей. Ние сме…

Обърнах се и избягах от терасата.

Вътре преобърнах една маса и креснах нещо на кучето, което ме лаеше.