Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Паяк?

— Какво?

— Зелено око… Струва ми се, че едва сега разбрах.

— Какво? Хайде, време е да се връщаме.

— И аз като Хлапето… мога да връщам живота на тези, които съм убил.

— Да, там, на скалите — кимна Паяка. — Тогава ти сам се върна. Първо си позволи да умреш, а после се върна. Сега Зелено око е единствения, който може да върне твоята Къдруша.

— Зелено око — повторих след него. — Той е мъртъв.

Паяка кимна.

— Ти го уби. С последната нота на твоето… — той посочи мачетето.

— О! — възкликнах. — Какво става в Бранинг-на-море?

— Безредици.

— Защо?

— Хората жадуват за своето собствено бъдеще.

За миг си спомних цветята върху лицето на Хлапето. Призля ми.

— Аз се връщам — каза той. — Ти ще дойдеш ли?

Морето се отдръпна, оставяйки следи по пясъка.

Замислих се.

— Да. Но не сега.

— Зелено око ще… — той млъкна и заглади с крак пясъка. — … ще трябва да те почака. И Гугутката, също. Тя сега води танца и едва ли ще ти прости лесно избора, който направи.

— Какъв избор?

— Между реалността и… останалото.

— Аз кое избрах?

Паяка се засмя и ме бутна по рамото.

— Може би ще разбереш, когато се върнеш. Къде отиваш?

— Паяк? — спрях го аз.

Той ме погледна.

— В нашето село имаше един, който никак не харесваше живота си. Един ден той напусна този свят, поработи известно време на луната, прехвърли се и на външните планети, сетне на светове, които са на много и много звезди от нас. Може пък да ида там.

Паяка кимна.

— Веднъж и аз го сторих. Но като се върнах всичко, от което бягах, ме чакаше отново.

— Какво е там, горе?

— Не и каквото очакваш — Той се засмя и ми обърна гръб.

— Значи ще бъде… различно !

Паяка крачеше невъзмутимо по пясъка. Утрото се разля над морето, а мракът продължи да отстъпва към далечните върхове. Обърнах се и го последвах.

И се спуснахме в Париж:

Където се понесохме в бясна надпревара по „Рю де Медичи“ — Бо, Лу и Мюз бяха зад оградата, а аз и Кели от другата страна, пулехме се между пилоните, вдигахме врява и почти обърнахме Люксембургската градина наопаки в два след полунощ. А като ни писна си вдигнахме чуковете и се стоварихме право върху площада пред катедралата „Свети Сюлпис“, където Бо се опита да ме бутне във фонтана.

Някъде тогава Кели забеляза какво става около нас, нахлузи си едно кошче за смет и се втурна през отворената врата в писоарното на мъжката тоалетна, блъскайки по стените. Навън изскочиха петима нещастници — дори големите писоарни побират най-много четирима.

Някакъв невъобразимо русоляв мъж положи ръка на рамото ми и се усмихна.

— Слушай, спейсър, не мислиш ли, че е време… да си вървите?

Сведох очи към ръката му върху моята синя униформа.

— Ect-ce que tu es un besex?

Веждите му хвръкнаха нагоре, но той поклати глава.

— Une besex — поправи ме мъжът. — Не. Не съм. Жалко, но е така. — По вида ти съдя, че някога може да си бил мъж. Но сега… — отново тази усмивка. — Сега нямаш нищо за мен. Полицията… — той кимна към отсрещния край на улицата и едва сега видях там двама жандарми. — Дори те вече не ни закачат. Вие обаче сте чужденци и…

Ала Мюз вече се напъваше с цяло гърло:

— Ей, идвайте! Да се махаме от тук! — И изчезна. Литна нагоре отново.

За да се спуснем в Хюстън:

— Дявол да го вземе! — ядоса се Мюз. — Центърът за управление на полети Джемини — кой би повярвал, че всичко е започнало от тук? Хайде да изчезваме, моля ви!

Тъй че взехме автобуса през Пасадина, после монорелсовата за Галвстоун и сигурно щяхме да продължим надолу към Залива, но Лу намери мъж и жена с пикап…

— Радваме се, че можем да ви откараме, момчета. Да знаете само, колко се гордеем с вас, спейсърите, заради всичко, което вършите горе по планетите по поръчка на правителството.

… които пътуваха на юг, само двама, ако не броим бебето, а пък ние се настанихме отзад и им правехме компания близо двеста и петдесет мили.

— Как мислиш, дали са бесекси? — попита Лу и ме сръга с лакът. — Аз лично се обзалагам, че са точно такива. Само чакат да им дадем знак.

— Я млъквай. Те са едно чудесно провинциално семейство със сладко бебче.

— Което съвсем не изключва да са бесекси!

— На никого не вярваш, нали?

— Така си е.

Накрая пак взехме рейса, който ни раздруса през Браунсвил и по прашните пътища към мексиканската граница. Жегата бе нетърпима, макар да се свечеряваше, когато се добрахме до Матамарос. Тук буквално гъмжеше от тъпи мексиканци и кокошки, а също рибари от Тексаския залив — които миришеха отвратително — но пък никой не можеше да крещи по-силно от нас. Четирийсет и три курви — броих ги — бяха излезли на пристана да посрещат рибарите и докато счупим първите два прозореца на автобуса те всичките се превиваха от смях. Рибарите веднага заявиха, че няма да ни почерпят с риба, но са готови да ни напоят, стига да искаме, защото такъв им бил обичаят. Но ние врещяхме и счупихме още един прозорец, а после, докато лежах проснат на стъпалата на тукашната пощенска служба и пеех с цяло гърло, една жена се надвеси над мен и опря длани в бузите ми. „Много си сладък“ — рече ми, докато косата й се спускаше върху лицето. „Но всички мъже са се събрали да ви гледат, а това отнема време. Лошото е, че тяхното време се измерва с нашите пари. Слушай, спейсърче, не мислиш ли, че е време да си вървите?“