Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Влачех се по мокрия асфалт. Тя стоеше на близкия ъгъл пред входа на миниатюрна, запустяла джамия. Когато я наближих хлътна в дворчето отзад. Продължих.

— Прощавайте.

Спрях.

— Имате ли представа, дали това е църквичката на Света Ирена? — английският й притежаваше чаровен акцент. — Забравих пътеводителя си у дома.

— Съжалявам. И аз съм турист.

— Ах — усмихна се тя. — Аз съм от Гърция. Помислих ви за турчин, защото сте мургав.

— Американски червенокож индианец — представих се аз. Беше неин ред.

— Виж ти. Аз пък наскоро постъпих в Истанбулския университет. Съдейки по униформата вие сте… — тя замълча, сякаш се колебаеше — спейсър.

Не зная защо, но бях леко смутен.

— Аха. — Пъхнах ръце в джобовете, изправих се на пръсти и обходих с език кътниците си — въобще направих всичко, което е необходимо, когато съм смутен. „Когато се държиш така — призна ми веднъж един бесекс — ставаш невероятно привлекателен“. — Такъв съм. — Гледах да го произнеса внимателно, но въпреки това тя подскочи лекичко от вълнение.

Тоест, сега тя знаеше, че аз знам, че тя знае, че аз знам и вече се питах как ще изиграем останалата част, следвайки утъпканата от чичко Пруст пътека.

— Аз пък съм туркиня. Не съм от Гърция. И съвсем не съм първи курс. Тази година завършвам история на изкуството в тукашния университет. Понякога прибягвам до подобни лъжи за да съхраня своето его от непознати. Но защо ли? Все си мисля, че егото ми трябва да е много малко.

Виж ти каква хитра стратегия.

— Далеч ли живеете? И какъв е курсът на турската лира? — И мен ме биваше в стратегиите.

— Не мога да ви платя. — Тя придърпа полите на шлифера си. — Бих искала, но… — безпомощно свиване на рамене. — Аз съм една бедна студентка. Ако искате, можете да си вървите, няма да ви се разсърдя. Само ще ми е малко тъжно.

Останах при нея. Реших, че след още малко усуквания ще ми предложи цена. Но не го стори.

Биваше си я в стратегията.

Пък и за какво ли са ми проклетите пари? — питах се.

— Според мен, тъжна е цялата тази история — продължи тя и изтри дъждовните капки от челото си. Гласът й звучеше неравно и аз надзърнах да потърся сълзи сред капките. — Тъжно е, че е трябвало да ви променят, за да ви направят спейсър. Ако не го бяха правили, ние… Ако ги нямаше спейсърите ние нямаше… да сме това, което сме. Вие… преди това мъж ли бяхте, или жена?

Дъждът се усили. Забодох поглед в земята, а в яката ми се стичаха хладни ручейчета.

— Мъж — рекох. — Но това няма значение.

— На колко сте години? Двайсет и три, двайсет и четири?

— Двайсети три — излъгах. Чиста проба рефлекс. На двадесет и пет съм, но плащат повече, ако си по-млад. Само дето вече не желаех проклетите й пари…

— Познах, значи. Повечето от нас са станали експерти по спейсърите. Знаехте ли го? Но сигурно е съвсем естествено. — Тя ме погледна с големите си, черни очи, но не издържа и замига често. — Щяхте да бъдете много красив мъж. Но сега сте спейсър, строите водосъхраняващи системи на Марс, програмирате минно-геоложки компютри на Ганимед, или прокарвате релейни връзки на Луната. Промяната… — Бесексите са единствените хора, които умеят да произнасят „промяна“ с такова неимоверно възхищение и съжаление. — Защо не можаха да намерят някое друго решение? Каквото и да е, вместо да ви кастрират, да ви превръщат в същества, лишени от всякакви белези, безполови като камъните…

Поставих ръка на рамото й и тя млъкна, като да бях я зашлевил. Огледа се да види има ли някой наблизо. Сетне бавно, много бавно, вдигна ръката си към моята.

Дръпнах я назад.

— Та казвате…?

— Че можеха да намерят друг начин — тя пъхна ръце в джобове.

— Можеха, да. Горе, зад йоносферата, малката, има толкова много радиация за тези ваши скъпоценни гонади, че ще се сбръчкат далеч преди да стигнете Луната, Марс или пък спътниците на Юпитер…

— Можеха да изобретят защитни екрани. Да хвърлят повече усилия в биологичните изследвания…

— Само че Земята не може да чака — прекъснах я аз. — Тя се задъхва, миличката, от пренаселване. Не, това е само оправдание — истината е, че ги сърбяха ръцете да накълцат нещастните дечица — и най-вече родените с деформации.

— Ах, да — кимна тя. — Все още си пробиваме път от неопуританщината към сексуалната свобода на двайсети век.

— Защо, решението беше чудесно — ухилих се наперено и се почесах демонстративно по чатала. Никога не съм разбирал защо хората го намират за просташко, когато го прави някой спейсър. — Аз го харесвам.