Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Гоните ни, значи! — креснах аз, като я сграбчих за китката. — Ей, usted es una besexa ?

— Bisexa en espanol — поправи ме тя с усмивка. — Съжалявам, но не притежаваш нищо, което… да ми свърши работа. Жалко, защото, струва ми се, някога си била жена. А аз харесвам жените…

Претърколих се на верандата.

— Ще се веселим ли, или ще веселим? — завика Мюз. — Хайде, изчезваме!

Все пак успяхме да се върнем обратно в Хюстън преди изгрев слънце. И литнахме нагоре.

За да се спуснем в Истанбул.

Тази сутрин в Истанбул валеше.

Пихме чай пред интенданството от чашки с формата на кайсии и зяпахме оттатък към Босфора. Принцовите острови бяха разпиляни като трохи пред пробуждащия се град.

— Някой да не познава града? — попита Кели.

— Няма ли да го обикаляме заедно? — рече Мюз. — Мислих да не се разделяме до края.

— Така и не получих заплата — оплака се Кели. — Направо съм изтарашен. Ако питате мен, касиерът ми има зъб — той сви рамене. — Хич не ми се щеше, но ще се наложи да си хвана някой богат бесекс и да му направя мили очи — той си сръбна от чая и едва сега усетих тишината, която се бе възцарила. — Е, стига де! Облещихте се, сякаш съм попукал свръх-нежните ви и деликатни тъпанчета! Ей, ти! — той ме посочи. — Какво се кокориш, като че никога не си излизал с бесекс?

Започваше се.

— Не се кокоря — рекох, но вече започвах да щурвам.

Жаждата, тази стара жажда.

Бо се изсмя, за да намали напрежението.

— Слушайте, предишния път като бях в Истанбул — някъде година преди да постъпя в нашия взвод — с разни приятели бяхме слезли на площад Таксим в Истиклал. Там има цял ред евтини овехтели киносалони, а след тях започва една уличка с безброй цветарници. Вървяхме по нея, а пред нас крачеха двама непознати спейсъри. Има едно площадче, където онези си купиха риба, по-нататък е тържището на тропически плодове, кисело зеле и морски таралежи. Но най-отпред са цветята. Както и да е, забелязахме нещо странно в онези спейсъри. Не беше в униформите им, те бяха безупречни. Прическите също. Чак, когато ги чухме да разговарят — оказа се, че са мъж и жена, –_издокарани като спейсъри, за да си хванат бесекси_! Представяте ли си, тия нещастници си падаха по бесекси!

— Ами да — обади се Лу. — И аз съм срещал такива. Имаше ги доста в Рио.

— Направо ги спукахме от бой — продължи Бо. — Дръпнахме ги в една съседна уличка и им разказахме играта!

— Значи от Таксим надолу по Истиклал докато стигнеш цветарниците? — повтори Мюз. — Защо не каза по-рано, че там се навъртали бесексите, бе човек?

Погледнах Кели, но лицето му си оставаше все така мрачно.

— Стига бе — подхвърли Лу. — Лично аз нямам нужда да се мъкна чак там. Достатъчно е да цъфна на някоя улица и бесексите направо ме подушват. Мога да ги разпозная от отсрещния край на Пикадили. Тук не предлагат ли друго, освен чай? Къде може да си пийне човек?

— Май забрави, че сме в мюсюлманска страна? — ухили се Бо. — Всъщност, след онези цветарски магазинчета следват цял куп тесни барчета със зелени врати и мраморни плотове, където литър бира се харчи за не повече от петнадесет цента — в турски лири. Там също предлагат сандвичи и топло свинско шкембе…

И така продължихме да си бъбрим, припомняйки си стари историйки. Само че това не помагаше. Вече знаехме, че скоро ще се разделим. Дори Мюз го чувстваше.

Когато дъждът спря, взехме ферибота за Златния рог. Кели попита, без да му мигне окото, за площад Таксим и получи напътствия, които ни отведоха на съвсем друго място. Беше някаква забутана кръчмичка, пълна с народ, но поне се оказа евтино. Накрая Лу се отправи към моста Ататюрк за да се полюбува на Новия град. Бо пък искал да разбере какво е това Долма Боче, а когато Мюз откри, че само за петнадесет цента можеш да се прехвърлиш в Азия, също ни напусна.

Запромъквах се през суматохата от коли, минувачи и тролеи пред входа на моста, свърнах в една пряка и поех обратно към Стария град. Има такива моменти, когато крясъците и шумотевицата не помагат да прогониш тъгата. Има моменти, когато трябва да се разходиш сам, защото е почти непоносимо да си самотен.

Вървях по тесните улички, из които щъпуркаха магарета и камили с подгизнали козини, помъкнали метални контейнери с боклуци и дисаги със стока.

Някои хора се вторачват в спейсърите, други не го правят. Има и такива, които те зяпат толкова подмолно, че се научаваш да прихващаш погледите им едва, когато потънат в забрава дните в тренировъчното училище. Вървях из някакъв парк, когато улових погледа й. Тя видя, че я гледам и отмести поглед встрани.