Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— О, престанете.

— Какво не ви харесва?

— Престанете, моля ви. Не го правете. Та вие сте дете.

— Но те ни избраха сред онези деца, чиито сексуални реакции започват да изостават безнадеждно във времето на ранния пубертет.

— Ами тези ваши детински, отвратителни заместители на любовта? Всъщност мнозина от нас ги намират за привлекателни. И все пак, за мен сте само едно дете.

— Така ли. Ами бесексите?

Тя се замисли.

— Мисля, че те са произлезли от останалите деца със забавено сексуално развитие. Прав сте, май наистина е било най-доброто решение. Всъщност липсва ли ви сексът?

— Ние имаме вас.

— Мда. — Тя отмести поглед. Потърсих изражението, което се опитваше да скрие. Беше само усмивка. — Живеете великолепен, изпълнен с действие живот, а освен това имате и нас. — Лицето й придоби одухотворен израз. — Въртите се в небето, под вас се върти светът и пристъпвате от континент на континент, докато ние… — тя се сгуши в яката на шлифера. — Ние влачим нашето скучно, еднообразно съществуване, оковани от гравитацията и можем само да ви боготворим!

Тя ме погледна.

— Перверзни сме, така ли? Защото сме влюбени в някакви безжизнени трупове, властващи над безтегловността! — Раменете й подскочиха трескаво. — Не съм искала да притежавам безтегловно-сексуален заместващ комплекс.

— Този израз винаги съм го смятал за твърде дълъг и нескопосан.

Тя сведе поглед.

— Не ми е приятно, че съм бесекс. Така по-добре ли е?

— И на мен не ми е приятно. Бъди нещо друго.

— Човек не подбира по желание перверзиите си. Ти въобще нямаш такива. Вие, спейсърите, сте свободни поне от това. Още една причина да ви обичам. Любовта ми е породена от страха от любов. Не е ли прекрасно? Перверзният замества „нормалната“ любов с недостижими неща: хомосексуалистът с огледалото, фетишистът с обувка, часовник, или гривна. А тези с безтегловно-сексуален заместващ…

— С бесексите.

— Бесексите я заместват с — тя ме погледна ядно — безжизнен, отпуснат къс месо.

— Не мисли, че ме обиждаш.

— А исках.

— Защо?

— Ти нямаш желания. Не би ме разбрал.

— Продължавай.

— Желая те, защото ти не можеш да ме желаеш. Тъкмо в това е удоволствието. Ако някой от вас наистина почувства сексуално желание към… нас, сигурно ще ни изплаши до смърт. Чудя се, какво ли са правили извратените типове през миналите векове, когато ви е нямало. Сигурно са ви чакали. Едно време е имало некрофили, но сега, готова съм да се обзаложа, не е останал нито един. Пак няма да ме разбереш… Ако можеше, сега едва ли щях да се питам кой би могъл да ми заеме шейсетина лири, за да ти платя. — Тя прекрачи през падналите на мокрия паваж клони. — Нали одеве ме пита какъв е курсът в Истанбул.

Заех се да пресмятам.

— Евтиничко щеше да ти излезе.

— Знаеш ли… ти си по-различен от другите. Ти поне искаш да знаеш…

— Ако те заплюя за всеки път, когато си го казвала на спейсър, досега да си се удавила.

— Връщай се на Луната, безжизнен къс месо. — Тя затвори очи. — Заминавай да се мотаеш около Марс. Или из спътниците на Юпитер, където ще те бива повече. Махай се и не се връщай повече в този град.

— Къде живееш?

— Да не искаш да дойдеш с мен?

— Дай ми нещо. Дори да не струва шейсет лири. Нещо, което харесваш, каквото и да е, стига да е от теб.

— Не.

— Защо не?

— Защото аз…

— … не желая да се разделям с частица от своето его. Че кой от вас, бесексите, го желае!

— Наистина ли не разбираш, че нямам никакво намерение да те купувам?

— Само защото нямаш с какво.

— Ти си дете — повтори тя. — И аз те обичам.

Стигнахме входа на парка. Тя спря, загледана в полюшваната от вятъра трева. Накрая вдигна бавно ръка и посочи с пръст.

— Аз… живея там.

— Чудесно — рекох. — Да вървим.

Веднъж избухнал уличният газопровод, обясни ми тя, и огнените езици стигнали чак до пристанището, но бързо угаснали. След минути потушили пожара, но обгорените фасади на сградите останали да напомнят за него.

— Кварталчето е предпочитано място от художници и студенти. — Подметките ни трополяха по овехтелия калдаръм. — „Юри Паша“, номер 14. В случай, че пак дойдеш в Истанбул. — Вратата й бе покрита с черни люспи, а стълбището задръстено от боклуци.

— Художниците и професионалните артисти често са бесекси — отбелязах аз полушеговито.

— Както и много други хора. — Тя прекрачи прага и задържа вратата. — Вдигаме излишен шум за това.

В коридора висеше портрет на Ататюрк. Стаята й беше на втория етаж.