Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Ло Лобей! — Беше приклекнало до масата, където се бе събрала компанията на Гугутката. — Почакай. Гледал ли си вечерното представление на „Перлата“?

Преди да отговоря то натисна едно копче в стената.

Подът започна да се върти. Въпреки истерията, която ме владееше, осъзнах какво става. Подът се състоеше от две широки платформи, разположени една върху друга. Горната се вдигна, а долната остана на място. Когато и двете станаха прозрачни, видях долу — под столовете и масите, между цепнатините в камъните — да се движат фигури.

— „Перлата“ е построена над един от коридорите, който води към клетката на Бранинг-на-море. Погледни, те бродят долу из лабиринта, препъват се един в друг, падат, стават, вкопчват се с окървавени нокти в стените. Тук нямаме пазач на клетка. Старата компютърна система, която хората са използвали за постигане физиологичен Еквилибриум при Деградация в Реакцията на Адаптация се грижи за техните илюзии. Там долу е един миниатюрен ад, изпълнен с удовлетворени желания…

Хвърлих се на пода и притиснах лице към прозрачната платформа.

— ФЕДРА! — извиках, по-скоро изпищях. — ФЕДРА, къде е тя?

— Здрасти, бебче! — В тъмнината под мен блеснаха миниатюрни светлинки. Двама влюбени се прегръщаха с най-малко три чифта ръце до металната машина.

— ФЕДРА…

— Пак си сбъркал лабиринта, малкия. Тук долу има само илюзии. Тя ще те следва до самата порта, но когато се извърнеш, за да се увериш че е до теб, ще откриеш, че е прозрачна. Когато излезеш пак ще си сам. Защо тогава въобще трябва да влизаш? — Гласът зад прозрачната платформа бе леко приглушен. — Тук долу мама се грижи за всичко. Не идвай да ми свириш с кървавия си нож. По-добре опитай да си я върнеш по друг начин. Всички вие сте уродлива тълпа, полисексуална и безплодна и се опитвате — непрестанно се опитвате да се напъхате в човешка маска. Само че тя ви е тясна. Върви си, Лобей. Иди да я търсиш нейде извън пределите на огледалото…

— Но къде…

— Помоли ли се под дървото?

В коридорите под мен неспирно се блъскаха, заобикаляха и дърпаха изгубените синове на човечеството. Само мигащите светлини на ФЕДРА осветяваха пътя им. Изправих се, а когато стигнах вратата кучето отново се разлая.

Пропуснах първото стъпало и успях да сграбча перилата едва четири по-надолу. Вратата ме изплю точно срещу парка. Отръсках се от главозамайващото слизане. Металните кули около площада пращяха по шевовете от зяпачи, които танцуваха по терасите и пееха с цяло гърло от прозорците.

Застанах под дървото и започнах да свиря за него. Да свиря и да се моля. Пуснах акордите по течението, уповавайки се на слепия случай и се молех за решение. Започнах смирено и мелодията ме опустошаваше, докато от мен остана само празна яма. Превърнах се във фонтан, от който блика ярост и обич — и всичко това беше за него. Звуците на флейтата кънтяха в металните стени.

Ръцете му, под лактите, бяха счупени. Една от тях помръдна леко и…

… и нищо. Закрещях, обладан от неистов гняв. Сграбчих дръжката с две ръце и забих острието в бедрото му, натисках, докато потъна в податливата плът, излезе от другата страна и опря в кората на дървото. Отново изревах и дръпнах мачетето, а тялото ми се гърчеше от страшни конвулсии.

Морето бушуваше. Утрото се носеше над водата. Вървях по брега, обсипан с морски черупки. Спомних си вчерашния ден, когато влязохме в Бранинг на дракони. Сега неговият живот и моите илюзии бяха безвъзвратно изгубени. Зад мен Бранинг-на-море се губеше в предутринната мараня. Острието на мачетето дращеше мокрия пясък.

Не бях уморен, въпреки че бях вървял цялата нощ. Струваше ми се, че някой непрестанно навива пружината в мен и аз просто не мога да се спра. На изгрев слънце брегът бе неописуемо красив. Изкачих една дюна, увенчана с висока, полюшваща се трева.

— Ей, Лобей.

Подскочих като от звъна на будилник.

— Как я караш?

Седеше на един дънер, забит в мокрия пясък в подножието на дюната. Вдигна глава, примижа към мен и отметна назад един немирен кичур. Слънцето подпали кристалите по раменете и ръцете му — бяха от морска сол.