Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Свих рамене.

— Виждал съм такъв само веднъж — преди пет-шест години, когато няколко драконови пастири се бяха изгубили в нашия край. — Тогаз всички се изкатерихме на Берилиевата стена да зяпаме как подкарват драконовото стадо през Прохода от Зелено стъкло. Само Ло Ястреба слезе да разговаря с тях и аз го придружавах, та зърнах отблизо тези инак послушни чудовища.

Непознатият се ухили.

— Смятай, че случаят е същият. Като гледам, отклонили сме се поне на двайсетина километра от пътя. Да търсиш работа и да ти се язди гущер?

Погледнах изпотъпканите цветя.

— Защо не?

— В такъв случай животното е твое. От теб се иска да го яхнеш и да го върнеш при стадото.

— Хъм. (Чакай да си припомня, ездачите се наместваха в долната част на шията, пъхаха крака под люспестите мишници и хващаха с ръце двата съблезъбоподобни израстъка над хрилете. Ей… оп… дий сега!)

Загубихме още петнадесетина минути в крайбрежната кал, през които животното ме хвърли най-малко пет пъти от гърба си; обогатих речника си с цял куп цветисти ругатни, касаещи предимно осмото и деветото драконово коляно, но към края двамата с моя нов приятел насъбрахме достатъчно общ смях, за да се поглеждаме със симпатия, а едрото чудовище приседна до езерото да си отдъхне — малко преди това с ловко движение ме беше метнало право в студената вода.

— Хей, как мислиш, ще се науча ли някога да яздя това нещо?

С едната ръка ми помагаше да се изправя, с втората придържаше динозавъра за бивните, с третата навиваше камшика, а с четвъртата от време на време почесваше четинестата си глава.

— Не се предавай. В началото не бях по-добър от теб. Хайде, скачай.

Така и направих, метнах се на люспестата гърбина и двамата с динозавъра се понесохме в кариер по брега на езерото. Отстрани изпълнението ни сигурно беше доста впечатляващо. Така поне си мислех. Докато ме побиваха тръпките.

— Взе да му хващаш цаката.

— Трогнат съм. Чакай малко, къде е стадото — и кой си ти?

Беше нагазил до глезени в плитката част на езерото. Утрото бе достатъчно светло, за да превърне в бисери пръските по раменете и гърдите му. Той се засмя и избърса лицето си.

— Паяка. Твоето как беше, казваш…?

— Ло Лобей — изломотих, докато подскачах щастливо върху гущера.

— Това Ло го забрави, докато си сред нас — посъветва ме Паяка. — Няма да ти е от полза.

— Прощавай, просто в мен говори селското възпитание.

— При нас, пастирите, тия не минават. — Той се метна чевръсто зад мен на дракона.

Целият беше космат, с кехлибарена козина, четирирък като мен, леко прегърбен и висок поне три метра, само дето телесата му бяха напъхани в два номера по-малка кожа. Стегнат, с яки, напомпани мускули. И се смееше, сякаш някой тъпчеше сухи листа в гърдите му. Направихме един почетен кръг около езерото.

Но музиката, която бликаше — беше незабравима!

Стадото, някъде двеста и петдесет глави люспест добитък, се беше кротнало в една падина от другата страна на езерото. Първото, което чух отдалеч, бе протяжно, мелодично стенание (по-късно научих, че изразявало задоволство от живота). От съвсем малък в мен са залегнали идилични представи за живота на пастирите. Тези хора не можеш ги побра в калъп. Разбирам защо не се Ла-осват и ло-осват като другите. За двама от тях така и не можах да разбера как се задържат върху драконите. Но всички ме посрещнаха дружелюбно.

Порази ме лицето на един от младоците — одухотворено, с блясък в проницателното, зелено око под високото чело. Драконите го слушаха като кученца. Нищо че беше ням. Не зная защо, но винаги, когато го виждах, нещо ме стягаше и си спомнях за Къдруша. И затова, че ме чака работа…

В сравнение с един друг, Белтурчо щеше да изглежда напълно нормален. Нещо не беше наред с жлезите, защото от него вонеше нетърпимо. Непрестанно се опитваше да ми разкаже историята на своя живот, но така и не успя (нямаше двигателен контрол върху устата, та когато говореше, заливаше околните със слюнка).

Викаха му Смръдльо, а аз предпочитах вместо неговата, да чуя историята на Зелено око. Всъщност щеше ми се да науча по нещичко за всеки от тях — какво са видели, какво знаят, какви песни умеят.

През нощта драконите се разбягаха. Ние ги прибрахме на заранта. На няколко пъти и аз се губих, та си дойдох в лагера с животните. Същата сутрин на закуска узнах от Смръдльо, че са ме взели на мястото на един от пастирите, който загинал предния ден. Не разбрах точно как.

— Тук оцеляват само хаховците — обясни ми Паяка. — Но и те невинаги. Като те гледам, не ми изглеждаш особено „нормален“, та сигурно ще свършиш работа.