Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— От къде знаеш за…

— … ще паднеш и ще си счупиш врата. — То поклати пръст към мен, както го правеше Малък Джон. — Ела при мен, Ло Лобей.

— Ако те намеря, ще ми върнеш ли Къдруша?

— Вече ти върнах Ле Портик — за малко.

— Можеш ли да ми върнеш Къдруша?

— Всичко, което убивам, пазя. В моята собствена клетка — смехът му беше влажен. Като вода в студена тръба.

— Хлапе Смърт?

— Какво?

— Къде си?

Отново стържещият като ледени висулки по ламарина смях.

— От къде идеш, Хлапе Смърт? И къде отиваш?

Издължените му пръсти се разтвориха като броеница от мъниста. С краката си разгърна запречилите го буренаци.

— Детството си избродих сред пясъците на екваториалната пустиня — без пазач, който да се грижи за мен. Също като теб и аз бях спохождан от спомените на онези, които са обитавали земята под тукашното слънце в далечните времена, преди да се появят предците ни, за да приемат тези тела, любовта и страховете им. Повечето от другите в клетката измряха от жажда. В началото им помагах да оцеляват като им носех вода така, както Къдруша умееше да хвърля камъни — да, и на тази сцена присъствах. Аз също го правех, известно време. После започнах да избивам тези, които бяха пъхнати с мен в клетката и взимах водата направо от телата им. Често доближавах оградата и гледах през пустинята и дюните към оазиса, където живееше моето племе. Нито веднъж тогава не ми хрумна да напусна клетката, защото пред погледа ми — като мираж — минаваше светът, видян с очите на другите. Гледах какво правите ти, Портик и Къдруша, както виждах какво става в този ръкав на галактиката. Когато това, което виждах ме плашеше, аз затварях очите през които надничах. Така постъпих с Къдруша и Портик. Ако пък изпитвах любопитство към онова, което ставаше зад тези очи и любопитството ми беше по-силно от страха, тогава ги отварях наново. Това направих с Портик.

— В теб се крие сила — признах.

— Ето откъде съм дошъл — от пустинята, където смъртта се е вкопчила в изсъхналите кости на Земята. А сега? Смятам да продължа напред към морето. — Когато отново вдигна глава косата му имаше зеленикав оттенък.

— Хлапе Смърт — повиках го, но вече беше твърде далеч. — Защо са те пъхнали в клетката? Изглеждаш ми далеч по-функционален от половината Ла и Ло в моето село.

Хлапето Смърт извърна глава и ме погледна с крайчеца на окото.

— Функционален? — попита подигравателно. — Когато си се родил в пустиня и си белокож червенокоско с хриле?

Зейналата миниатюрна акулска паст изчезна. Останах облещен в екрана. Не знаех какво да правя, та извадих всички папки с документи от шкафовете, подредих ги на пода и легнах отгоре. Бях не само уморен, но и объркан.

Помня, че дръпнах една страница и зареях поглед в редовете. Ла Злата ме бе научила да чета и често ме караше да изучавам архивите на селото.

„Незабавно да бъдат евакуирани всички горни нива. Сигналната инсталация ще предупреждава за покачване на радиационното ниво. Монтираните свръхчувствителни датчици…“

Повечето от думите бяха неразбираеми. Сгънах листа с пръстите на краката си, пуснах го да се люшне върху корема ми, вдигнах мачетето и засвирих, докато сънят ме обори.

Часове по-късно — предполагам, че са били поне два, но може и да са дванадесет — аз се изтърколих из под пулта и се надигнах, сумтейки, прозинах се и се почесах. Когато напуснах помещението светлината зад мен угасна.

Не се върнах по обратния път, а продължих отново напред. Горните нива имат много изходи навън. Вървях, докато през един от процепите видях, че е настъпило утрото, после излязох на повърхността.

Местността тук бе обрасла с лиани, бамбукови горички и храсталак, но гледката не беше от неприятните. Освен това беше влажно и прохладно. На петдесетина стъпки по-нататък забелязах брега на неголямо езеро. Продължих към него, като заобикалях пътьом пречките. Хрущящ пясък постепенно замени каменистата почва под краката ми. Езерото се оказа по-голямо, отколкото предполагах. Единият му край се губеше в червеникава тръстика и мочурища. Нямах представа къде се намирам, но тъй като никак не обичах блатата, тръгнах в другата посока.