Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Още малко и ръцете ми докоснаха закривени метални релси. Последвах посоката, в която отвеждаха и склонът под мен взе да става все по-стръмен. Тъкмо се канех да спра, да се претърколя до стената и да остана там, свит на кравай, когато релсите се разделиха.

Тук се изправих.

Свирнах с мачетето и след няколко минути ехото се върна отдясно — тунелът в тази посока сякаш нямаше край. Вляво дойде почти веднага — зад входа се разкриваше подземна галерия. Избрах нея. Протегнах ръце и напипах масивна дръжка на врата. Натиснах я и влязох.

В същия миг помещението пред мен се озари в светлина. Датчиците изглежда все още функционираха. Обковани в метал стени, пулт от синкаво стъкло, леки тръбни мебели, шкафове и вграден телевизор. Прекрачих прага като премигвах от светлината. Ярките цветове приятно галеха очите ми — обичам да им се любувам и докато го правя, в мен се поражда музика. Неколцина от нашето село бяха попадали в подобно подземно помещение и неведнъж са ми разказвали за неговата красота. Аз самият също бях слизал в тунелите до селото преди няколко години. Всъщност така открих и музиката.

Предполагам, че цветната телевизия е далеч по-забавна от този ужасно рискован генетичен метод за възпроизвеждане, който бяхме възприели. Както и да е. Бях попаднал в един свят на красотата.

Седнах на пулта и започнах да натискам копчетата, докато едно от тях премигна. Екранът посивя, блесна и се изпълни с цветове.

Чуваше се и пращене, та потърсих копчето за звука и го намалих… нуждаех се единствено от музиката на цветовете. Нещо се случи тъкмо когато приближих дръжката на мачетето към устата си.

Смях.

Отпърво го взех за мелодия. Но беше само мелодичен глас. На екрана, сред все още неясните изображения, се появи лице. И друг път го бях виждал, напоследък най-често в спомените си, та го познах почти веднага — беше лицето на Къдруша.

Но гласът принадлежеше другиму.

Лицето й се разтвори. Замени го друго — на Портик. Отново се разнесе странният смях. Изведнъж Къдруша изпълни единия край на екрана, а Портик другия. В средата — момче, което ми се смее. Картината ставаше все по-осезаема и реална, а останалата част от стаята потъна в мъгла. Зад момчето се виждаха запустели улици, щръкнали от порутените стени обгорели греди и всичко това обрасло в буренаци. Беше ден и слънцето наподобяваше ослепителен бял диск. Върху ръждивия стълб на уличната лампа клечеше същество с плавници и белезникави хриле и се почесваше с мъничък червеникав крак.

Момчето, по-червенокосо дори от Блойските близнаци, по-червено от разцъфналите цветя, се смееше със затворени очи. Миглите му бяха златисти. Имаше прозрачна кожа, която фосфоресцираше, но аз знаех, че на естествена светлина ще е блед като умиращия Белтурчо.

— Лобей — различих в смеха и устните му разкриха дребни зъби — бяха невъобразимо много. Устата му беше като на акулата, която веднъж видях в една книга на Ле Портик — няколко реда мраморни игли. — Лобей, как ще ме намериш, а?

— Какво…? — помислих, че илюзията ще се разпадне в мига, когато проговоря.

Но някъде това голо, смеещо се момче продължаваше да стои заровило крак в смачканата купчина буренаци. Само Портик и Къдруша бяха изчезнали.

— Къде си?

То вдигна глава и тогава видях, че очите му нямат бяло — само сияещо кафяво и златисто. И друг път съм виждал подобни очи, но беше подтискащо да гледаш втренчени кучешки очи на човешко лице. — Мама ме наричаше Уилям Хубавия. А сега ми викат Хлапето Смърт. — То приседна и опря лакти на колене. — Ще трябва да ме откриеш, Лобей и да ме убиеш, както аз убих Къдруша и Портик.

— Ти? Ти, Ло Уилям Хубавия…

— Без „Ло“. Хлапето Смърт. Никакво Ло Хлапето…

— Ти си ги убил, значи! Но… защо ? — шептях, но не от страх, а от отчаяние.

— Защото бяха различни. А аз съм по-различен и от теб. Ти ме плашиш, а когато се боя — отново смехът — аз убивам. — То премигна. — Но не си мисли, че ме търсиш. Аз търся теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз те водя при себе си. Никога нямаше да ме откриеш, ако не го исках. Сега вече няма начин да ме избегнеш и това е, защото аз те искам. Мога да виждам през очите на всеки, който обитава този свят, както и всеки друг свят, където са стъпвали предците ни: там познавам най-различни неща, които не съм докосвал или подушвал. Ето ти, тръгна без да знаеш къде съм и вървиш право към мен. А краят ти, Ло Лобей — то отново вдигна глава, — ще е да бягаш от моя зелен дом, да дращиш по пясъка като сляп козел, който се мъчи да се задържи на ръба на скален комин…