Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Докоснах ръката, която милваше лицето ми, и я задържах, докато отворя очи под нея. Клепачите се отместиха с неохота.

— Портик…?

Отгоре ме гледаше Туземия.

Пръстите ми се вплитаха в нейните. Имаше уплашен вид и излизащият на пресекулки дъх през стиснатите й устни накара моя да секне.

— Перко! — викна тя към склона. — Малък Джон! Тук е!

Седнах.

— Къде се е дянал Портик?

Появи се Перко, зад него и Малък Джон.

— Ла Злата — рече Перко. — Ла Злата иска да те види… преди да тръгнеш. Тя и Ло Ястреб трябвало да говорят с теб.

— Ей, някой да е виждал Ле Портик наоколо? Странно, как се е измъкнал…

И тогава мярнах изражението, което проряза лицето на Малък Джон, като пукнатини в напечена скала.

— Ле Портик е мъртъв — промълви той. — Това искаха да ти кажат.

— Ъ?

— Намерили са го зад оградата, преди зазоряване — обади се Перко. — Лежал до пресния гроб на брат ми, Белтурчо. Помниш ли братчето ми…

— Да, помня — прекъснах го аз. — Аз му помогнах да го изкопае… Преди зазоряване ли? Това е невъзможно. Слънцето вече беше изгряло, когато легнахме да спим — точно тук. — Мъртъв?

Малък Джон кимна.

— Като Къдруша. По същия начин. Така каза Ла Злата.

Изправих се, стиснал дръжката на мачетето.

— Но това е невъзможно! — Някой ми нашепваше: „Почакай, докато стане съвсем светло за да си сигурен, че съм тук.“ — Ле Портик беше с мен след изгрев. Тогава двамата легнахме тук.

— Легнал си да спиш с Ле Портик след като е умрял? — попита учудено Туземия.

Върнах се в селото объркан. Ла Злата и Ло Ястреба ме чакаха пред пещерата. Поговорихме малко, видях, че често се замислят за неща, които не разбирах и това задълбочаваше объркването ми.

— Ло Лобей, ти си добър ловец — заговори накрая Ло Ястреба, — и макар да си малко извън нормата в кръста, си един чудесен нормален екземпляр. Чакат те доста опасности, но смятам, че съм те научил на всичко, което зная. Помни го, докато се скиташ в покрайнините на нощта, или в предградията на зората. — Очевидно смъртта на Ле Портик го бе убедила, че има нещо вярно в предположенията на Ла Злата, макар за мен всичко да си оставаше като в мъгла. Никой от тях не си направи труда да ме осветли по въпроса. — Използвай каквото съм те учил, за да стигнеш там, където си тръгнал — продължи той, — за да оцелееш, да постигнеш каквото е нужно и да се завърнеш.

— Ти си различен — каза ми Ла Злата. — Вече знаеш колко е опасно да си такъв. Но освен това е и много важно. Опитвах се да те науча да възприемаш света през призмата на делата, които ти предстои да извършиш, както и да оценяваш тяхната значимост. Вече знаеш достатъчно, Ло Лобей. Използвай го както намериш за добре.

Без да имам и най-малка представа накъде съм тръгнал, аз се обърнах и закрачих, все още замаян от смъртта на Портик преди изгрев слънце.

Блойските близнаци будували цяла нощ да ловят слепи раци при извора в дъното на пещерата. Излезли призори и докато се шегували и боричкали, неочаквано зърнали трупа на Портик зад оградата. Главата му висяла надолу към незарития гроб! Трябва да е станало минутки след като си тръгнах.

Пресякох бамбуковата горичка, завладян от една-едничка мисъл — както се прояснява гледката на речното дъно, когато обереш с ръка мехурчетата от повърхността: щом Ле Портик, вече мъртъв, е вървял с мен („Правя го в момента, Лобей“), крачел е в здрача, а сетне си е легнал, значи и Къдруша можеше да ме придружава в това пътешествие. Да знаех само какво убива тези от нас, които са различни, но чиито различия ни разкриват една реалност отвъд смъртта…

Подех бавна мелодия с мачетето, скърбейки за Портик, а ходилата ми шляпаха в такт по земята. Само след няколко часа жегата ме накара да подгизна от пот, сякаш танцувах погребален танц.

Денят вече преваляше зад хълмовете, когато подминах първите червени цветя, с цветчета едри колкото лицето ми, които приличаха на кървави мехури, разцъфнали върху шипове. Едно знаех — че тук не бива да спирам заради хищниците.

Приклекнах върху една излъскана от вятъра гранитна скамейка, под жълтеникавата светлина на следобедното слънце. Охлюв, голям колкото показалеца ми, нацапа бавно в локвичка с размерите на дланта ми. Около половин час по-късно, когато стената на каньона в който бях навлязъл, от жълта се обагри в оранжево, зърнах подходяща пещера, където да прекарам нощта.

Вътре ме лъхна застояла миризма на човеци и смърт. Което е добре. Всички опасни животни избягват тази миризма. Входът бързо се стесняваше и не след дълго трябваше да лазя на четири крака. Меката пръст под краката ми се смени първо с мъх, а сетне с бетон. Навън нощта бе покрила всичко с черната си пелена и се чуваха само отчетливите свирукания на щурците.