Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Можеш да ме наричаш както искаш — казах й — дори както ти харесва.

Тя се засмя и това също прозвуча като камбанен звън.

— Къде са продуктите. Кой ще напали огън?

Намерихме подредени в кръг камъни малко по-надолу край реката. Туземия носеше в една торбичка сол и канела, имаше тиган и голяма метална скара, та решихме че друго няма да ни е необходимо.

— Ей, Лобей! — викна ми Малък Джон от плиткото край брега. — Хайде почвай! Трябва да ни забавляваш!

— Ами… — понечих да откажа, но тогава си рекох — какво значение имаше, защо пък не? — Легнах на тревата и се приготвих да им посвиря на мачетето. Хареса й, защото продължаваше да ми се усмихва, докато готвеше.

— Имаш ли деца? — попита я Перко. Туземия тъкмо мажеше пръчките на нагорещената скара с мас.

— Едно, в клетката долу при Лайв Брайър. И още две с бившия ми мъж в Ко.

— Падаш си по пътешествията, значи? — попита я Малък Джон.

Преминах към ниските тонове и намалих малко темпото, за което тя ме надари с поредната усмивка, докато обръщаше осоленото месо върху скарата. Мазнината цвъртеше на капки в огъня.

— Скитосвам. — Усмивката, вятърът и едва доловимата насмешка в гласа й бяха неповторими.

— Трябва да си намериш мъж, с който да скитосвате заедно — предложи й Перко. Той винаги е пълен с доброжелателни съвети. Понякога ми ходи по нервите.

Туземия сви рамене.

— Веднъж го направих. Все не можехме да намерим общо мнение по въпроса за посоката, която да държим. Казваше се Ло Ангела. Хубав мъж. Мисля, че причината бе в него — не знаеше накъде иска да върви. Не… — тя побутна с вилица изпеченото месо. — Предпочитам някой добър, кротък мъж, който винаги да ме очаква, когато се завръщам.

Засвирих една стара мелодия — „Бил Бейли, кога ще се завърнеш у дома“. Знаех я още от хлапе. Изглежда Туземия също я знаеше, защото се засмя.

— Това съм аз — рече тя. — Бил Ла Бейли. Така ме кръсти моят Ло Ангел.

Тя оформи месото в пръстен по края на тигана, а в средата на този атолов остров изсипа ядките, зеленчуците и подправките. Накрая го захлупи.

— И колко надалеч си стигала? — попитах я, след като оставих мачетето на корема си и се протегнах. На запад слънцето все още разкъсваше тъмната пелена на небето, но на изток нощта вече бе стъпила в правата си. — На мен също ми предстои да се отправя на път. Интересува ме къде може да се иде.

Тя пусна няколко резенчета от различни плодове в димящия тиган.

— Случвало се е да стигам чак до Града. Но никога не съм слизала под земята да разучавам тунелите.

Перко и Малък Джон внезапно притихнаха.

— Това е бая път — рекох. — Ла Злата каза, че трябва да пътешествам, защото съм бил различен.

Туземия кимна.

— Ло Ангела скитосваше по същата причина — рече тя и хлопна наново капака. Над главата й се вдигна ароматен облак. Устата ми се напълни със слюнка. — На времето повечето от пътешествениците са били различни. Той все твърдеше, че също бил различен, но така и не ми се отдаде възможност да открия в какво. — Тя извади торбичката и се зае да посипва вечерята с канела. Някои от кафеникавите прашинки попадаха в езиците на огъня и се превръщаха в ярки искри. Отново захлупи тигана.

— И с мен е така. Ла Злата не иска да ми каже.

Туземия ме погледна учудено.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Поклатих глава.

— Но, ти би могъл… — тя млъкна. — Тази Ла Злата сигурно е от старейшините?

— Точно така.

— Сигурно има някаква причина да не ти казва. Онзи ден размених няколко думи с нея, но ми стига, за да заявя смело, че е много мъдра жена.

— Което е право — кимнах и се претърколих. — Слушай, ако знаеш, защо не ми кажеш?

Смути се.

— Първо ти ми кажи. Какво точно ти рече Ла Злата?

— Каза, че трябвало да се отправя на пътешествие и да унищожа онова, което е убило Къдруша.

— Къдруша?

— Тя също беше различна. — Започнах да й разказвам историята отначало. След около минута Перко се уригна шумно, удари се в гърдите и заяви гръмогласно, че бил гладен. Явно хич не му се нравеше темата. Малък Джон се мотаеше нейде зад храстите и Перко тръгна да го търси, като подхвърли насмешливо: „Извикайте ме, като свършите. За вечеря, имам предвид.“

Но Туземия ме изслуша внимателно и после ме заля с порой от въпроси около смъртта на Къдруша. Когато й съобщих, че в пътешествието трябвало да ме придружи и Ле Портик, тя кимна.

— Сега вече всичко си дойде на мястото.

— Тоест?

Тя кимна повторно.

— Ей, момчета, вечерята е готова.