Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Къдруша? — подскочих. — Къде? Как? — В спомените ми нахлуха тайнствените подмятания на Ла Злата.

— Сбъркал си лабиринта — повтори ФЕДРА. — А и не съм аз момичето, което ще ти помогне да откриеш своето. Хлапето Смърт обича да се навърта наоколо и може би ще съумееш да му влезеш под кожата, за да пъхнеш чепик в процепа на вратата, да забодеш пръсти в тортата, да хванеш бога за… и каквото още там се казваше.

Застанах на колене.

— ФЕДРА, хвърляш ме в смут.

— Издухвай.

— В коя посока?

— Ето пак. Казах ти, че не съм такова момиче. Ще ми се да можех да ти помогна. Но не зная. Побързай. Когато слънцето се скрие и мине отливът, това място потъва в мрак и идва времето на духовете и призраците.

Надигнах се и огледах вратите. Да опитам с логика? Бикът се бе появил от крайната. Значи, хващам по нея.

В дългия, тъмен коридор отекваше само мъчителното ми дишане и капещата от тавана вода. Препънах се още на първото стъпало. Паднах, охлузих си рамото и едва тогава си дадох сметка, че този тунел е много по-тесен и вероятно няма да ме изведе никъде.

Извадих мачетето и издухах последните капки бича кръв. Звукът, който бликна, беше лепкав и сякаш оставяше отпечатъци върху стените, на които да се дивят потомците.

Ритнах подутия си палец. Изругах, подскочих на един крак, отново продължих — сам, заобиколен от самотни звуци.

— Ей…

— Лобей…

— … ва ти ли си? — детски гласове наблизо.

— Да! Разбира се, че съм аз! — Извърнах се към стената и опрях длани в камъка.

— Върнахме се обратно…

— … да гледаме и Ло Ястреб…

— … той ни каза да слезем в пещерата и да те открием…

— … защото смята, че си се изгубил…

Напъхах мачетето в ножницата.

— Чудесно. Точно така беше.

— Къде си?

— Тук, от другата страна на тази… — усещах присъствието на каменната стена, пред и над мен. Пръстите ми пропаднаха в празно пространство. Не беше по-широко от три стъпки. — Чакайте! — надигнах се, опрях корем на ръба и зърнах бледо сияние в дъното на късия тунел. Трябваше да пълзя, защото нямаше достатъчно място да се изправя.

Подадох глава в другия край и видях под мен вдигнатите нагоре личица на тримата Блой. Осветяваше ги падащата от покрива светлина.

Блой-2 отри нос с опакото на ръката си и подсмъркна.

— Уф — рече Блой-1. — Значи си бил горе.

— Нещо такова. — Провесих крака и скочих при тях.

— Дявол да го вземе! — този път Блой-3. — Какво ти се е случило? — Целият бях покрит със засъхнала бича кръв, слуз и лимфа. Сигурно имаше и от моята.

— Да вървим — подканих ги. — Откъде се излиза?

Бяхме само на едно разклонение от великанския вход. Ло Ястреба ни очакваше горе.

Стоеше до едно дърво (нали помните, че едва на следващия ден щяха да открият че има счупени ребра) със скръстени на гърдите ръце. Вдигна рунтави вежди за да ме запита за онова, което чакаше.

— Да — отвърнах уморено. — Убих го. Голяма работа.

Ло Ястреба прати децата да изтичат преди нас в селото. Докато се влачехме из речната тръстика чух нещо тежко да поваля дръвчетата в близката гора.

Едва не се строполих.

Беше само някакъв глиган. Нищо повече.

— Хайде — подкани ме ухилено Ло Ястреба.

Не си казахме нищо повече, докато не убихме прасето. Повали го стрелата на Ло Ястреба, но се наложи да го насека на няколко парчета, преди старият ловец да го обяви за мъртво. След ел торо ? Лесна работа. Опръскани в кръв догоре, най-сетне отново поехме към селото в топлата вечер.

Главата на глигана тежеше поне петдесетина килограма. Ло Ястреба я пъхна в раницата си. Отрязахме бутовете, привързахме ги и аз ги метнах на рамене, което добави поне още стотина кила към общото ми тегло. За останалото щеше да ни е необходима помощта на Перко. Почти бяхме стигнали селото, когато Ло Ястреба рече:

— Ла Злата първа откри онова за Къдруша и животните. Виждала е и други неща за теб и останалите от селото.

— Ъ? За мен? Какво за мен?

— За теб, Къдруша и Портик — пазача на клетката.

— Но това е глупаво. — Бях почнал да изоставам, но сега го изпреварих. Не откъсваше поглед от мен.

— Всички сте били родени в една и съща година.

— Но всички сме различни.

Ло Ястреба присви очи към селото пред нас, огледа реката и хълмовете. Само мен не поглеждаше.

— Не умея да хвърлям камъни, нито да пазя животните.

— Но можеш други неща. Също и Ле Портик.

Погледът му все още странеше от мен. Слънцето се спускаше над бронзовите хълмове. Реката беше кафява. Той мълчеше. По небето пълзяха облаци, аз изостанах, оставих бутовете на пясъка и се наведох да си изплакна лицето.