Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Когато се върнахме в селото рекох на Керол, че ще й преотстъпя половината от месото, ако се заеме с обработката му.

— Готово — отвърна тя и заряза птичето гнездо, което бе домъкнала отнякъде. — Нищо работа.

— И побързай, разбрано?

— Добре де. Добре. Закъде си се забързал толкова?

— Виж, мога да излъскам бивните или да изрежа острие за копието на твоето хлапе, стига само да ме оставиш на мира !

— Само че… нали знаеш, че детето не е от теб?

Но аз вече тичах към дърветата. Сигурно все още не се бях отърсил от тревогата си, защото краката ми се носеха от само себе си.

Вече се стъмваше, когато стигнах клетката. Зад мрежата не долиташе никакъв звук. Веднъж нещо опря в нея и захленчи тихичко. Искри и чевръсти сенки. Не зная откъде идеха. Край бараката на Ле Портик цареше мъртвешко спокойствие. Може би бе влязъл вътре в клетката по някаква своя научна работа. Понякога питомците му се съешават, дори дават потомство. Случва се отрочетата им да са напълно функционални. Блойските тризнаци също са се родили в клетката. Вратлетата им са доста късички, затова пък ръцете им — въздлъжки, но инак са умни и будни младежи. Блой-2 и Блой-3 са почти толкова ловки с краката, колкото съм и аз. На времето давах малко уроци по свирене с мачетето на Блой-3, но той проявяваше предпочитание към лудориите с другите деца.

Поседях около час в тъмнината, замислен за съществата, които влизат, или излизат от клетката, сетне се върнах в селото, свих се на кравай в една купа сено зад ковачницата и се заслушах в равномерното бръмчене на компресора, докато ме унесе.

Размърдах се на зазоряване, остъргах гурелите от очите си и забързах към кошарата. Перко и Малък Джон довтасаха след няколко минути.

— Да имате нужда от помощта ми с козите?

Малък Джон прехапа устни.

— Чакай малко — промърмори смутено и изтича зад ъгъла.

Перко пристъпяше от крак на крак.

Малък Джон се върна.

— Амче… май имаме. — Той се ухили и Перко последва примера му.

Изненада! Изненада за мъничката топка от страх вътре в мен! Те се смеят! Перко вдигна горната напречна греда на вратата и козите дотичаха от другата страна. Някои пъхнаха нетърпеливо глави в процепите. Изненада!

— Да бе — нареждаше Перко. — Какво ще правим без теб? Добре че се върна! — Той ме тупна неочаквано по темето, замахнах да му го върна, но не улучих. Малък Джон изтегли и втората греда и всички се втурнахме след козите, които вече щъкаха по площада, по пътя и навън към ливадите.

Перко го каза пръв, когато първите топли лъчи взеха да гонят нощния хлад.

— Вече не е като преди, Лобей. Изгубил си нещо.

Цапнах една приведена върба с дръжката на мачетето и се окъпах в пръските й.

— Апетитът ми. И няколко кила.

— Не е апетитът — обади се зад мен Малък Джон. — Друго е.

— Друго ли? Хайде, казвайте вие двамата с какво съм различен?

— Ъ? — попита Малък Джон и запрати пръчка по една от козите за да му обърне внимание. Не уцели. Вдигнах едно камъче под крака си и го хвърлих. При мен празно няма. Козата облещи белите си очи в мен, заприпка да разбере какво искам, но по пътя забрави накъде е тръгнала и свърна към близкия храст. — Имаш големи крака.

— Не. Не е това — възразих аз. — Ла Злата била забелязала нещо различно в мен, което е важно, също толкова различно, колкото беше… Къдруша.

— Ти правиш музика — подхвърли Перко.

Погледнах надупченото острие.

— И това не е. Мога да науча всеки един от вас. Става дума за друг вид разлика. Така поне смятам.

Върнахме обратно козите едва късно същия следобед. Перко ме покани да ядем заедно, аз взех сушено месо, а Малък Джон донесе цял кош с плодове.

— Ще готвиш ли? — попита ме той.

— Не ми се готви.

Тогава Перко излезе на площада до компресора и извика с цяло гърло:

— Ей, кой иска да сготви вечеря на трима изморени господа, готови да осигурят продукти, забавление и поучителни разговори… А, веднъж вече ни готви. Не се блъскайте, момичета! Ти също не. Кой те е научил да ръсиш така подправките? А-ха, теб те помня. Стрихниновата Лизи… Добре, ти. Тръгвай.

Върна се с една готина, гологлава сладурана. Виждал съм я да се навърта наоколо, но за пръв път идваше в селото. Не бях разговарял с нея, та не знаех името й.

— Това са Малък Джон, Лобей, а аз съм Перко. Как рече ти викат?

— Туземия.

Не, не бях разговарял друг път с нея. Още един пропуснат шанс в живота ми. Гласът й не идваше от ларинкса. Звукът се зараждаше още по-надолу и отекваше с шепота на безкрайно далечни камбани.