Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— Не за това дете питах.

— Сигурно не говориш за другото, което е само мое — долових поне три ледени висулки в изречението. Съвсем целенасочено Портик ги изстрелваше към мен. Добре де — и твое също. — Сякаш не го знаеш, андрогенозно копеле. — Ще остане тук до края на живота си, но това не му пречи да е щастлив. Ако искаш да го видиш…

— Не. — Натиснах лопатата с крак. — Хайде да закопаем Белтурчо и да си вдигаме задниците от тук.

— Къде ще вървим?

— Ла Злата рече, че трябвало да предприемем пътешествие заедно и да унищожим онова, което е убило Къдруша.

— А — кимна Портик. — Да. Помогни ми — той се наведе до оградата.

Вдигнахме подпухналия, отпуснат труп и го пренесохме до дупката. Претърколихме го през ръба и той тупна вътре.

— Трябваше да почакаш, докато аз те потърся — подхвърли Портик.

— Вярно, но не ми се чакаше. Искам да тръгнем незабавно.

— Щом искаш да дойда с теб, ще ме чакаш.

— Защо?

— Виж, Лобей, аз съм пазач на клетката, което значи, че си имам работа.

— Пет пари не давам какво ще стане с тъпата ти клетка. Искам да тръгнем незабавно!

— От мен пък се иска да обуча нов пазач, да нанеса в дневника диетичните режими и наставленията за хранене на всички питомци, да уточня графика за поддръжка…

— Дявол да го вземе, Портик. Престани!

— Лобей, имам три деца вътре. Едното е и твое, второто принадлежи на момичето, което обичаш. А третото е само мое. Две от трите могат да излязат някой хубав ден — стига да получат достатъчно обич и внимание.

— Две от тях, значи. — Стори ми се, че някой е поставил каменната плоча на гърдите ми. — Не и моето. Аз тръгвам.

— Лобей!

Спрях, яхнал оградата.

— Виж, Лобей, време е да осъзнаеш, че живееш в истински свят. Всяко нещо идва отнякъде и изчезва другаде. Светът се променя. В него има добро и лошо, има и принципи, които трябва да се следват. Никога не си го приемал, още от съвсем малък, но няма да разбереш какво е щастие, ако не прогледнеш отвъд собствения си нос.

— Говориш за мен, сякаш съм на четиринадесет.

— Говоря за теб такъв, какъвто си сега. Къдруша ми разказа достатъчно…

Прескочих оградата и забързах към дърветата.

— Лобей!

— Какво? — попитах без да спирам.

— Уплаши се от мен.

— Не.

— Ще ти покажа…

— Много си падаш да показваш на хората разни неща в тъмното, нали? Затова ли те смятат за различен? — подвикнах през рамо.

Пресякох потока и се закатерих по скалистия хълм обезумял като Елвис. Не свих към поляната, а си запроправях път през високата трева. И тогава чух някой да се приближава, подсвирквайки, откъм сенките.

Спрях. Шумът от стъпкани сухи листа се приближаваше отзад. Той също спря. Билото на хълма взе да посивява.

— Лобей?

— Значи промени намеренията си?

— Да — с въздишка.

— Тръгвай тогава. — Закрачихме. — Защо?

— Нещо се случи.

Портик не каза какво. Не попитах.

— Портик — продължих не след дълго, — изпитвам към теб нещо, което наподобява омраза. Толкова е близо до омразата, колкото онова, което чувствах към Къдруша, бе близо до любовта.

— Сега не му е времето да се притесняваш за подобни неща. Ти си егоист, Лобей. Надявам се някога да пораснеш.

— Ще ми покажеш ли как? — попитах. — В тъмното?

— Правя го в момента.

Утрото, в което навлизахме, бе обагрено в цинобър. С увеличаването на светлината очите ми взеха да натежават и бяха като забодени в черепа камъни.

— Цяла нощ си бъхтил — рекох предпазливо. — Аз пък успях да дремна само няколко часа. Защо не полегнем за малко?

— Почакай, докато стане съвсем светло за да си сигурен, че съм тук. — Което си беше доста странен отговор. Портик вече беше един сивкав силует зад мен.

Когато червеното на изток стана достатъчно ярко, а другата част на небето вече бе изсветляла, започнах да се озъртам за местенце, където да се настаним. Бях направо изстискан и всеки път, когато поглеждах към слънцето, целият свят се завърташе пред очите ми.

— Ей там — посочи Портик. Беше малка каменна ниша в основата на планината. Наместих се вътре, Портик до мене. Само че ни делеше острието на мачетето. Помня един кратък миг на златисто сияние над ръката и гърба, които ми показа преди да потъна в сън.