— Но не би ли могла да ми кажеш…?
Тя поклати глава.
— Няма да го разбереш. Пътешествала съм много повече от теб. Но напоследък доста „различни“ се споминаха също като Къдруша. Двама бяха от Лайв Брайър. Чух за още трима през миналата година. Трябва да се направи нещо. Защо да не почнат с теб? — тя бутна капака на тигана и над главата й се вдигна поредният облак.
Перко и Малък Джон се приближаваха бавно от реката, но като подушиха аромата, се затичаха.
— Елвис Пресли! — извика задъхано Малък Джон. — Какво благоухание! — Той заобиколи с радостни подскоци огъня.
От гърлото на Перко се надигна ръмжене. Такъв е механизмът на мъркане при котките.
Щеше ми се да я поразпитам още, но не исках да обидя Малък Джон и Перко, и без това бях подложил търпението им на изпитание.
Купа, натъпкана с печено месо, зеленчуци и подправени плодове ме накара да забравя грижите си поне за малко. Чак сега осъзнах, че немалка част от метафизичната ми меланхолия се е дължала на глада. Винаги е така.
Нови разговори, пак ядене, забавления. Легнахме да спим върху голата земя, с таван от надвиснали тръстики. Някъде по среднощ стана доста хладно и аз се свих на топка. Събудих се час преди зазоряване.
Измъкнах глава от мишницата на Перко (плешивата глава на Туземия веднага се бутна на моето място) и се изправих в непрогледния мрак. Темето на Малък Джон лъщеше в краката ми. Под него се виждаше вярното ми мачете — наглият тип го използваше за възглавница. Изтеглих го предпазливо под бузата му. Той изсумтя, почеса се и утихна. Загледах се през дърветата към мястото, където беше клетката.
Виждах само горния край на електрическата мрежа. Черната й линия и ромонът на реката ме върнаха към спомените. По някое време съм започнал да свиря. Някой засвири с уста наблизо. Спрях, но свиркането продължи.
„Къде е тогава? В някоя песен“
Джин Генет, „Екраните“
Бог рече на Аврам: „Убий сина си.“
„Пощади ме, Господи!“ — отвърна му Ави.
Боб Дилън, „Отново на 61 шосе“
Любовта е нещо, което отмира, в смъртта си загнива, и се превръща в тор за нова любов… Така че, всъщност, тя е безсмъртна.
Пар Лагерквисг, „Джуджето“
— Ле Портик? — попитах го аз. — Портик?
— Здрасти — отекна глас в тъмнината. — Лобей?
— Ло Лобей — поправих го. — Къде си?
— Вътре в клетката.
— Уф. На какво смърди така?
— От Белтурчо е. Братчето на Перко. Той умря. Сега му копая гроб. Помниш ли, перковия брат…
— Помня го. Вчера го видях зад оградата. Имаше болнав вид.
— Такива като него не издържат много. Ела да копаеш с мен.
— Оградата…
— Изключил съм тока. Прескочи я.
— Хич не обичам да влизам в клетката — признах аз.
— Като бяхме хлапета не си поплюваше да я прескачаш. Хайде, че трябва да бутам плочата. Ела ми помогни.
— Тогава бяхме деца. Вършехме доста глупости. Това е твое задължение. Ти копай.
— Къдруша често идваше тук да ми помага. Тогава ми разказваше за теб.
— Къдруша идвала тук… Разказвала ти…?
— Е, някои от нас умееха да я разбират.
— Ами да. Някои от нас умееха.
Сграбчих мрежата, но не я изкатерих.
— Мъчно ми беше, че никога не идваш да ме видиш — продължи той. Инак с нея ни беше весело. Добре, че поне тя нямаше твоите скрупули. Ние си…
— … прекарвахме чудесно. Добре, Портик. Зная. Виж, Портик, никой не си направи труда да ми каже, че си момиче. Докато не навърших четиринадесет. Съжалявам, ако съм те обидил.
— Обиди ме. Но не ти се сърдя. Никой никога не беше казвал на Къдруша, че не съм момче. Благодарен съм им поне за това. Но не смятам, че щеше да го приеме като теб.
— Значи често се отбиваше?
— Всеки път, когато не беше с теб.
С един замах прескочих оградата и се приземих от неговата страна.
— Къде е проклетата плоча, която не можеш да поместиш?
— Тук…
— Не ме докосвай. Само я покажи.
— Тук — повтори Портик в мрака.
Сграбчих края на каменната плоча и я натиснах. Чух пукот на скъсани корени, но плочата се претърколи.
— Как е малкият, между другото?
Нямаше как. Трябваше да попитам. Дявол да го вземе, Портик, защо трябваше да ми отвръщаш с думите, които най-много се боях да чуя?
— Кой по-точно?
До оградата беше подпряна лопата. Стиснах я за дръжката и я забодох в пръстта. Проклет Ле Портик!
— Моето и на Къдруша — продължи не след дълго Портик, — другата година ще го изследват докторите. Нуждае се от специално обучение, но инак е почти функционална. Сигурно никога няма да получи „Ла“, но поне няма да живее тук вътре.
Читать дальше