Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Светлина? Облещих се.

Сивкава светлина струеше зад решетката, с мекотата на слънчевите лъчи, когато се промъкват зад много ъгли.

Само дето бях поне две нива по-надолу. Лежах точно под отвора на съседния отточен канал.

Някъде отдалеч се разнесе познатият биволски рев, отеквайки в масивните каменни стени.

Сграбчих решетката и се изправих до нея, наранените лакти смъдяха, раменете ме боляха нетърпимо и нещо се опъна мъчително в бедрото ми. Прекрачих шахтата и надникнах в следващото помещение.

Таванът беше срутен до половината, та от тази страна стените достигаха пет-шест метра височина. Виждаха се отворите и на други подобни шахти, тази от която аз се подавах бе на около петнадесетина стъпки от пода.

В средата на сумрачното помещение се издигаше някаква машина.

Докато я разглеждах, тя започна да бръмчи едва доловимо и няколко разноцветни светлинки примигнаха върху капака й. Беше компютър от предишната епоха (когато Земята е била ваша, на вашите спомени и духове). И други са виждали подобни машинарии из тукашните подземия, та ми ги бяха описвали. Аз я срещах за първи път.

Това, което ме пробуди…

(нима съм заспал?) Сънувал съм, припомнил съм си онзи лик, който никога не напускаше мислите ми — на Къдруша?

… беше протяжният рев на чудовището.

Стоеше насред стаята, снишил глава, с мокра козина, прегърбен, притиснал свитата си лапа — тази, която ударих два пъти — към корема си.

Дори четириногото куцука, когато върви само на три крака.

Огледа облещено стаята и нададе нов обезумял рев, в който самовлюбеният патос се примесваше с неприкрит, клокочещ гняв. По шумното сумтене, с което завърши, стигнах до извода, че ме е подушил.

Не горях от желание да се срещаме отново.

Извърнах се, но зад мен нямаше нищо, което да прилича на подходящ път за отстъпление. Убий го, бе ми заръчал Ло Ястреба.

Понякога ловецът твърде лесно се превръща в жертва.

Биволът разлюля глава, всмуквайки следите от моята миризма във въздуха, все така притиснал немощно ранената си лапа към корема.

Ловецът е и по-хладнокръвен.

Компютърът избра точно този момент, за да изсвири няколко тона от една антична мелодия, нещо от хоровия съпровод на „Кармен“. Чудовището го погледна объркано.

Как да се справя с него?

Натегнах тетивата и се прицелих през решетките на шахтата. Нищо нямаше да постигна, освен ако не го улуча право между очите. Само дето той все не поглеждаше към мен.

Оставих лъка и измъкнах мачетето. Доближих дръжката до устните си и духнах в отвора. От дупките изскочиха кървави мехури. Последва ги нисък, мрачен звук, който пресече стаята и отекна в насрещната стена.

Биволът вдигна глава и втренчи поглед в мен.

Взех арбалета, прицелих се и натиснах спусъка…

Последва цял водопад от оглушаващи звуци, докато чудовището препускаше право към мен и ставаше все по-голямо и по-голямо зад металната решетка в стената. Тупнах по гръб, като че ли съборен от звуковата вълна, а окото му изпълни отвора на шахтата. Косматите му пръсти обгърнаха металните пръчки.

Разнесе се стържещ звук, шум на трошащи се камъни. Изведнъж отворът на шахтата се разшири и уголеми. Той запрати изтръгнатата решетка към насрещната стена, откъдето се посипа цял порой от мазилка.

След това пъхна лапа и ме сграбчи — побрах се в пестника му почти до кръста, вдигна ме над разяреното си лице (лявата му страна бе ослепена и облята в кръв), стаята се завъртя пред мен, главата ми се удари първо в едното, сетне в другото ми рамо, а аз все се опитвах да се прицеля с арбалета — докато стрелата не остърга каменните плочи в краката му. Втората се заби успоредно на онази, която Ло Ястреба бе оставил в хълбока му. Очаквайки всеки миг някоя от стените да срещне главата ми и да я превърне в кърваво желе, нагласих трескаво третата в гнездото.

По бузата му имаше засъхнала кръв. Изведнъж върху нея потече още — този път съвсем прясна. Стрелата трепна и почти изчезна в кратера от натрошени кости и бликаща лимфа. За миг зърнах да се спуска пелена върху другото му око, като че някой бе запратил шепа белезникава прах в него.

Той ме изпусна.

Не ме хвърли, просто ме изпусна. Вкопчих се в козината на китката му и се плъзнах надолу към сгъвката на лакътя.

Ръката му полетя надолу. Усуках се около нея и увиснах от долната й страна. Той блъсна каменния под с опакото на китката и тогава видях, че краката му се подгъват безпомощно.

Претърколих се на пода и бавно се отдалечих, съпроводен от агонизиращото му хъркане. Жилата, която ме наболяваше в бедрото, внезапно се скъса. Направих още една крачка и изведнъж осъзнах, че не мога да се помръдна.