Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Когато ехото отзвуча ние пропълзяхме до ръба на дупката и надникнахме вътре. Долу се мярна лъскаво туловище, което се въртеше и въртеше с трескава бързина. Сетне чудовището спря, надигна се на задните си копита и протегна нагоре косматите си лапи.

Ястреба отскочи назад, макар ноктите на животното да драскаха на около петнадесетина стъпки под назъбения ръб.

— Дали тунелът излиза някъде на повърхността? — попитах шепнешком. Човек може само да шепти пред нещо толкова величествено.

Ло Ястреба кимна.

— Казват, че някои от тези тунели достигали стотина метра. Други са по-къси, но този, мисля, е от големите ръкави.

— Това долу може ли да излезе навън? — глупав въпрос.

Насрещната стена на дупката не беше толкова стръмна. Животното се засили в тясното й дъно, задраска нагоре и скоро се прехвърли през ръба. Спря, завъртя глава и ни погледна, приклекнало нащрек. Изрева веднъж и червеният му език се стрелна навън.

След това се хвърли право към нас през дупката.

Не съумя да я прехвърли, но ние вече бягахме назад. Докопа ръба с ноктите на едната си ръка — мярнах браздите, които остави в почвата. Ръката заопипва края на дупката, търсейки нещо, за което да се закачи.

Чух предупредителния вик на Ястреба. Беше зад мен (по-бавен е в бягането) и видях косматата лапа да се вдига над рамото му. Сигурно щеше да го сграбчи, ако туловището не я бе повлякло обратно в дупката заедно с цяла лавина от камъни, храсти и клони.

Изглежда го беше закачила. Лежеше неподвижно недалеч от края. Не беше мъртъв (на следващия ден откриха, че има счупени ребра), но се гърчеше като разтърсвано от конвулсии дете.

Дръпнах го за рамото тъкмо когато отново си пое дъх.

— Ястреб, какво ти е…

Не можа да ме чуе заради рева от дупката. Но все пак се надигна, примигвайки. От носа му шуртеше кръв. Чудовището го бе зашлевило с разтворена длан. Добре, че някои по-важни части на тялото — като главата, например, не бяха пострадали при падането.

— Да се махаме от тук! — викнах по-скоро на себе си и започнах да го влача надалеч от ръмженето.

Когато стигнахме края на гората той ме спря с рязко движение на главата.

— … почакай, Лобей… — едва дочух хрипливия му глас.

Подпрях го на едно дърво, а той ме стисна за китката.

— Слушай, Ястреб, трябва да се разкараме час по-скоро! Ще те нося, ако не можеш да вървиш.

— Не! — този път дъхът му изскочи на пресекулки.

— О, стегни се, Ястреб! Не е време за развлечение. Ранен си, а онова там е по-голямо, отколкото предполагахме. Вероятно е мутирало от радиацията в долните нива на пещерата.

— Трябва да останем — настояваше той. — Трябва да го убием.

— Да не мислиш, че ще излезе и ще нападне селото? Досега не се е отдалечавало от пещерата.

— Не… — той се закашля мъчително. — Не там е въпросът. Аз съм ловец, Лобей.

— Чакай, сега…

— И съм длъжен да те науча да ловуваш. — Той се помъчи да седне, опрян на дървото. — Изглежда обаче, че този урок ще го минеш сам.

— Ъ?

— Ла Злата казва, че е дошло време да се подготвиш за път.

— О, за бога… Какво трябва да правя?

Ревът на бика разтърси стените на пещерата.

— Слез долу и убий чудовището.

— Не!

— Заради Къдруша.

— Какво? — попитах учудено.

Той вдигна рамене.

— Ла Злата знае. От мен се искаше да те науча на тайните на лова — да те направя специалист.

— Нямам нищо против да бъда подлаган на изпитания и прочие. Но…

— Друга е причината, Лобей…

— Но…

— Лобей. — Гласът му клокочеше някъде в основата на гърлото. — По-стар съм от теб и ги разбирам тия неща. Взимай мачетето и лъка и слизай в дупката. Тръгвай.

Поседях, замислен за цял куп неща. Като например, че храбростта е нещо много глупаво. И колко много страх и респект пред Ло Ястреба е останал непокътнат в мен от детството. И колко много наглед дребни неща оказват влияние върху съдбоносните решения, които взимаме — като страха, объркването и обидата.

Биволът нададе поредния си рев. Метнах арбалета на рамо и нагласих мачетето на кръста си.

Ако ще вършите нещо глупаво — всички го правим понякога — поне гледайте същевременно да е героично.

Потупах Ло Ястреба по рамото и закрачих към пещерата.

Както вече казах, от тази страна стените й бяха стръмни. Заобиколих от другата и започнах да се спускам по сравнително по-полегатия склон, като се държах за храсти и издатини.

Слънцето озаряваше отсрещната стена, която блестеше от влага. Някъде долу в тунелите се чу приглушен тропот на копита.