Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Хряс, фрас, пук!

Спрях!

Хряс! Нещо се въртеше и боричкаше зад стената на джунглата. Схватката сигурно се намираше на онзи стадий, когато единият от опонентите е напълно изтощен — действието се развиваше на пресекулки. (Съсссссс!) Любопитството, гладът и дяволът ме подтикваха да вървя нататък, вдигнал в готовност мачетето. Прекрачих няколко крайбрежни камъка и се озовах на малка поляна.

Драконът умираше, нападнат от цветя. Цветовете им разтваряха люспите му, корени обгръщаха краката му. Докато гледах, той направи отчаян опит да се отскубне, да ги разкъса със зъби, но те го обградиха отново, плъзнаха отзад и запосягаха алчно към широко разтворените му очи.

Гущерът (дваж по-едър от Перко и белязан на левия си хълбок с изпъкнал кръст) се опитваше да защити външните хрилно-дихателни отвори, които пърхаха на шията му. Растенията почти го бяха обездвижили, но когато един разтворен цвят приближи, за да спре пътя на дъха му, той замахна и го отсече със закривения си нокът. Не му беше първица, защото по земята се въргаляха грамаден брой обезглавени цветя.

По кръста разбрах, че няма да ми стори нищо лошо (дори подивял, гущерът, който някога е бил използван от хора, си остава послушен и твърде рядко е готов да нападне), затова скочих върху близкия камък.

Едно от готовите да се хвърлят в атака цветя наблизо изпразни въздушния си мехур с уплашено „… съссссс…“

Посякох го и то се преви към тревата. Шипове зачегъртаха босите ми крака. Вече ви разказвах за кожата там долу. Трябваше да внимавам единствено за корема и дланите на ръцете — за краката хич не ме беше грижа. Дори сграбчих няколко стебла с пръстите на краката си и ги изскубнах яростно. Чувах как челюстите на цветната армия тракаха по хитиновите люспи на дракона.

Цветята изглежда комуникираха по някакъв начин помежду си (и те бяха различни), защото фронтът им неочаквано се обърна към мен и те ме доближиха, разтворили заплашително парализиращите си пипала, а въздухът се огласяше от зловещото им съскане. Завъртях чевръсто мачетето и всичко наоколо се опръска със сок.

Подвикнах окуражаващо на дракона и дори намерих време да му се усмихна храбро. Той изстена като ранено земноводно. Да ме беше зърнал отнякъде Ло Ястреба, щеше да се пукне от гордост.

Опашката му помете цяла дузина цветя и опря с благодарност ръката ми, но други пипала продължаваха да обсаждат коварно устата му. Сдъвка няколко, очевидно реши, че не са по вкуса му и ги изплю. Имаше и шипове в сдъвканото. Междувременно успях да освободя единия му крак.

— Сссссссссссссс…

Погледнах надясно.

Което беше грешка, защото звукът идеше отляво.

Подобни грешки нерядко струват скъпо. Дълго и гъвкаво стебло се изви чевръсто около крака ми и ме дръпна рязко, за да ме събори. За щастие подобни опити най-често са обречени на провал. След като го осъзна, растението впи зъбки в пищяла ми и се зае да го гризе. Извърнах се и изскубнах белите перуники (беше албинос), които го красяха. Гризането не секваше. Вече бях замахнал със сабята. Стоварих я, но само я оплетох в топка от други подобни гъвкави тела. Нещо се впи в тила ми (където пък е едно от слабите ми места).

Както и долната част на гърба, двете подмишници, областта под брадата, между краката и зад ушите ми — набързо премислих всички подобни критични точки. За щастие тъпите цветя бяха достатъчно бавни, за да ги изпревариш.

Нещо дълго и топло остърга глезените ми. Петунии шляпаха из въздуха. Растението спря да ме гризе и се уригна недоволно върху петата ми.

Друго се обви внезапно около китката ми, но също получи рязък удар, който не идеше от мен. Една полусмазана роза се свлече от крака на динозавъра и потърси укритие зад близките храсти. Че комуникираха нямаше съмнение, но сега сигурно си говореха само за страх и отстъпление. Но музиката! Божичко, музиката!

Обърнах се и погледнах към скалата.

Утрото бе напреднало достатъчно да озари в сияние небето зад него. Той шибна за последен път една от най-упоритите рози и прибра камшика. Почесах се по глезените. Драконът изстена, но не беше в тон.

— Твой ли е? — метнах палец през рамо към чудовището.

— Беше. — Дишаше тежко и плоските му, костеливи гърди следваха този ритъм, а ребрата му се отваряха и затваряха подобно на щори. — Ако тръгнеш с нас, ще бъде твой — можеш, например, да го яздиш. Ако пък не искаш, ще си го взема.

Драконът отърка шията си покорно в краката ми.

— Бива ли те с драконовия камшик? — попита ме непознатият.