Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— С тежичка задача си се нагърбил — произнесе Паяка и се надигна, — но смятай, че вървиш в правилната посока.

— Разкажи ми за него — настоявах.

— Ще дойде време да си поговорим за недостижимото, но не сега, когато ни чака работа. — Той се пресегна и ми хвърли камшика.

— Прибери тая секира — посъветва ме Паяка. — Виж с какво ще ти посвиря — неговият камшик изплющя над главата ми.

Останалите наскачаха и тръгнаха да си дирят животните. Паяка извади от раницата юзди и стъпенки с куки за закачване по люспите и подложки за коленете, а също малко, но доста удобно седло. След като ги видях, престанах да мисля за язденето като за неприятно упражнение.

— Ей така се поставят — обясни ми Паяка, докато останалите пастири вече подкарваха животните.

Люспите им лъщяха на слънчевата светлина.

Отвсякъде се чуваше ритмично шляпане на смазаните с олио камшици, пейзажът наоколо заподскача в ритъма на животното между краката ми, а джунглата беше само няма публика, аплодираща прекрасния бяг на драконовото стадо.

Стенание. Което означаваше, че са щастливи.

Понякога съскане. Което значеше — внимавай.

Сумтене, ругатни и викове. Което пък значеше, че пастирите също са щастливи.

Невероятно много неща съумях да науча през онази сутрин, докато подскачах върху лъскавия гръб на едрото животно, между четири други. Достатъчно бе да направлявам водачите им в нужната посока, другите ги следваха покорно. Обръщат ти внимание само когато ги шляпаш по гърбиците. По-късно узнах, че там били съсредоточени няколко големи нервни възела — по-големи дори от мозъците им.

Един от водачите непрестанно се опитваше да свърне обратно, за да се покатери на някаква доста охранена женска (с овариален тумор, заради който яйцата й били стерилни, обясни ми Паяка) и той единствен ми създаваше известни проблеми.

Но истинската работа започна чак когато двайсетина дракона се навряха в джодженовото мочурище (подвижни пясъци, скрити отгоре с плътна завеса от високи джодженови храсталаци, ясно?). Паяка собственоръчно подкара останалите покрай брега на тресавището, докато ние скочихме от седлата и навлязохме вътре, въртейки бясно камшици, за да прогоним гладниците преди да са затънали.

— Мисля, че нататък няма да срещаме повече — викна ми успокояващо Паяка. — Наближаваме Града, ако не сме се отклонили от курса, разбира се. Гледах да държим все западна посока.

Имах пришки от дръжката на камшика.

В един съвсем кратък промеждутък на относително спокойна езда, приближих гущера до този на Зелено око.

— Не мислиш ли, че няма по-глупав начин да си прекараш живота, приятелче?

Захили се.

Толкоз, защото в този миг между нас се напъхаха с шумно сумтене и тропане два едрички екземпляра. Пот се стичаше в очите ми, а мишниците ми бяха като смазани с машинно масло. Добре че бяха подложките, инак бедрата ми отдавна да се бяха остъргали в твърдия гръб на животното. Все по-трудно виждах какво става наоколо, та реагирах главно по слух на виковете на Паяка от типа на: „Свий наляво!“, или „Град право по курса!“

При последното напрегнах зрение, а солената пот в очите ми караше всичко наоколо да плува. Пришпорих гущера, завладян от нетърпение.

Изпръхналата от жегата почва се трошеше като рохко яйце под ноктите на драконите. Без сенчица наблизо слънцето се впиваше в гърбовете ни с милион невидими игли. Земята също излъчваше топлина. Не след дълго стъпихме на пясък.

Тук драконите, щат не щат, трябваше да забавят ход. Паяка ме доближи, обирайки с пръст едрата пот по челото си.

— Обикновено влизаме по Маклелан авеню — рече ми, докато надзърташе над върховете на дюните. — Но мисля, че сега сме по-близо до Главната. Това означава, че Маклелан е на няколко мили на юг. Ще спрем на една от пресечките да прекараме нощта. — Драконите съскаха над градските пясъци. Не се чувстваха уютно, привикнали към влагата на блатата. Докато кръстосвахме из това древно място, потънало в мълчание, но същевременно убежище на хиляди животинчета, за миг бях завладян от неописуем ужас. Като в мъгла ме споходи видение за един кипнал от живот град, изпълнен с милиони отдавна умрели, изсъхнали, изгнили и разложени жители от изчезналата раса на тази планета.

Махнах с камшика да прогоня видението. Слънцето продължаваше да впива горещите си лъчи в пясъка.

Два дракона започнаха да се заяждат и аз ги разделих с камшика. Единият опита да захапе края му, но не улучи. Въздъхнах облекчено, че всичко се размина благополучно и едва сега осъзнах, че се смея. Продължихме нататък, макар че денят преваляше.