Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— И ти какво направи за него? — попитах нетърпеливо.

— Убих баща му.

Облещих се.

А Паяка си чоплеше невъзмутимо зъбите.

— Той беше един гаден, триок, тристакилограмов червей. Знаех, че е убил най-малко четирийсет и шест души. Три пъти се опита и мен да премахне, докато се щурах из града. Първия път с отрова, втория с железен лост, а третия с граната. Всеки път не уцелваше, но пострадаха случайни хора. Имаше поне две дузини отрочета, но пак два пъти по-малко, отколкото нещастниците, които бе погубил. Веднъж, преди да се скараме, ми предложи една от дъщерите си. За ядене. Лично я беше заклал и почистил. Градчето изпитваше постоянен недостиг на прясно месо. Излишно е да уточнявам, че въобще не го беше грижа за един от неговите потомци, обитаващ клетка в пустинята най-малко на хиляда мили от него. Нямаше и най-малка представа за престъпния гений на Хлапето, за неговата шизофренична, непознаваща разликата между доброто и злото, натура. Но именно в онова градче се срещнах и запознах с Хлапето, градчето, в което баща му заемаше най-високото място в местната йерархия. Тогава Хлапето бе на не повече от десет.

Седях в един бар, слушах тъпите фукни на присъстващите и зяпах към ъгъла, където кипеше някаква схватка. Загубилият щеше да е за вечеря. И тогава вратата се отвори и в бара се намъкна някакъв дрипав хръбльо, огледа се и седна на една купчина парцали. Все криеше очите си под онези златисти мигли, дето бяха като нарочно пригодени завеси. Кожата му беше бяла като тебешир. Позяпа борбата, заслушан в дрънканиците, а пръстите на краката му чертаеха нещо на пода. Изглежда бързо му доскуча, защото оголи единия си лакът и взе да го чеше. Спираше само, когато някоя история ставаше интересна, но дори тогава не вдигаше глава. Слушаше така, както го правят слепците. Излезе малко след като секнаха приказките. Чак тогава някой прошепна: „Това беше Хлапето Смърт“ и всички притихнаха. Вече си беше създал репутация.

Зелено око се притисна към мен. Откъм града повя хлад.

— По-късно същата вечер, докато се разхождах навън — продължи Паяка, — го видях да плува из езерото на Градски парк.

„Здрасти, Паяк“ — викна ми той от водата.

„Здравей, Хлапе“ — отвърнах и клекнах до брега.

„Ще ми направиш ли една услуга — трябва да убиеш моя старец“. — Той се пресегна и ме сграбчи за крака. Опитах се да се освободя. Хлапето потопи лице във водата и забълбука отдолу: „Направи ми тая услуга, Паяк. Моля те“.

„Щом искаш, Хлапе.“

Той се изправи във водата с прилепнала върху лицето коса, бял, мокър и страшен.

„Искам го.“

„Може ли да попитам защо?“ Махнах прилепналата от очите му коса. Исках да видя дали е истински — хладни пръсти върху крака ми, мокра коса под дланта ми.

Той се усмихна, находчив като труп.

„Може. Този свят гъмжи от омраза, Паяк. Колкото си по-силен, толкова по-ясно възприемаш спомените, които обитават тези планини, реки, морета и джунгли. А аз съм силен! Не, ние не сме човеци, Паяк. Животът и смъртта, истинското и ирационалното не са същите, каквито са били за нещастната раса, която ни е оставила в наследство този свят. Учат ни, дори и мен са ме учили, че преди нашите предци да се появят тук, расата ни не се е интересувала от понятия като живот, смърт, обич, материя и движение. Но ние приехме тази планета за роден дом и не ни остава друго, освен да завъртим докрай лентата на миналото, преди да приключим с настоящето. Налага се да живеем като човеци, ако искаме да създадем свое собствено бъдеще. Миналото ме ужасява. Ето защо трябва да го убия — ти трябва да го убиеш, вместо мен.“

„Толкова ли тясно си обвързан с миналото, Хлапе?“

Той кимна.

„Развържи ме, Паяк.“

„Какво ще стане, ако не го сторя?“

Той вдигна рамене.

„Ще трябва да ви избия — всички вас.“ — Въздъхна. — „Да знаеш само, Паяк, колко е тихо долу в океана.“ — Тогава прошепна: „Убий го!“

„Къде е той?“

„Скита се нощем по улицата, докато озарените от лунна светлина пеперуди сияят като ореол около главата му, подметките му се хлъзгат из локвите в канавката край старата църковна стена, на която се обляга с пъшкане, докосвайки с длани лишеите…“

„Мъртъв е“ — рекох. Отворих очи. — „Ще разместя няколко плочи в пода, за да пропадне долу…“

„Пак ще се срещнем“ — прекъсна ме Хлапето засмяно и се хвърли назад в езерото. — „Благодаря ти, Паяк. Може би някой ден ще ти върна услугата.“

„Може би“ — викнах след него, но той беше потънал под жабунясалата повърхност. Върнах се в бара. Тъкмо приготвяха на огъня вечерята.