Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— На тези неща се мръщят дори там, откъдето идвам — казах на Паяка. — Това означава, че генетичната му структура е идентична с тази на майка му. Лоша работа. Ако я караме в същата посока, току виж някой ден се върнем назад към великия рок и великия рол.

— Говориш като някой от онези надути глупаци в Бранинг.

— Фу! Така са ме учили, да знаеш!

— Я напъни мозъчните гънки. Всеки път, когато го казваш, приближаваш Зелено око към смъртта.

— Какво?

— Вече няколко пъти се опитваха да го премахнат. Защо, мислиш, го изпратиха с нас?

— Аха. Но защо се връща?

— Той иска — сви рамене Паяка. — Не можеш да го спреш, щом е решил.

— Като те слушам, хич не ми се нрави този ваш Бранинг-на-море. Навалица, половината смахнати и дори не знаят как се прави оргия. — Нагласих мачетето до устата си. — Нямам време за подобни глупости.

Музиката бликаше направо от Паяка. Бяха съвсем леки, приглушени звуци.

— Лобей.

Погледнах го.

— Нещо се случи, Лобей, нещо, което е ставало и преди, когато другите са били тук. Много от нас са обезпокоени от него. Мисля, че е много сериозно. В легендите поне така се казва. Може да пострадаме всички.

— Писна ми от тия легенди — махнах с ръка. — От техните легенди. Ние не сме те, ние сме нови, нов е и този свят, този живот. Зная легендата за Ло Орфей и Ло Ринго. Тя е единствената, която ме интересува. Трябва да открия Къдруша.

— Лобей…

— Нищо друго не ме интересува — продължих малко пискливо. — Събуждай пастирите си, Паяк. Драконите започват да стават нетърпеливи.

Пришпорих Моя гущер напред. Паяка не ме повика.

Слънцето още не беше ударило в зенита, когато на хоризонта изплува отсамната част на Града. През цялата сутрин от главата ми не излизаха думите на Зелено око: как бих могъл да си върна Къдруша, когато на света има смърт? И дали любовта ми щеше да е достатъчна? Сетих се и за Ла Злата, която веднъж ми каза: няма смърт, само промяна на ритъма.

Когато пясъците наоколо почервеняха, а изгладнелите животни ускориха крачка, извадих мачетето и засвирих. Градът беше зад нас. Пясъците също, защото драконите припкаха радостно по меката трева. Не след дълго се изравнихме с игриво поточе и те протегнаха шии да утолят жаждата си. Водата заливаше коленете ми и отнасяше със себе си праха от пътя. Една доста едричка муха, трябва да беше колкото юмрука ми, кацна на близкото клонче и взе да чеше крилата си. Засвирих (донякъде и в нейна чест), а мелодията се получи странна и накъсана. Мухата се ококори в мен и дори като че ли прошепна одобрително нещо. Драконите изпружваха назад шии да си правят гаргара.

Няма смърт. Само музика.

Постепенно навлязохме в каменна пустош. (Така я нарече Паяка). Хвърли едно камъче в близкия каньон и то затрака надолу. Драконите оглеждаха с любопитство напуканата земя, стръмните стени на каньоните, пропастите. Забавихме ход. Слънцето се скри в облаци. Над камънаците трептеше гореща мараня. Все по-често се намествах в седлото, за да избегна ожулените места. За моя изненада болката неусетно бе изчезнала.

Паяка ме осведоми, че до Бранинг-на-море нямало повече от трийсетина мили. Горещ вятър бръснеше лицата ни. Пет от драконите се втурнаха към единствения оскъден и трънлив храсталак. Единият беше женската с овариалния тумор. Заобиколихме ги по фланговете със Зелено око. Паяка също не можеше да се оплаче от липса на работа, но беше някъде към челото на стадото. Чак сега осъзнах, че всъщност животните бяха по-скоро уплашени, отколкото гладни. Не забелязвахме нищо нередно, нито ни глождеха лоши предчувствия (подобни неща са във възможностите само на екземпляри като Паяка и Къдруша). Просто препускахме след тях, а те се промушваха между скалите. Викнах им да спрат. Камшиците ни изплющяха. Все не успявахме да ги изпреварим. Изгубихме ги само за секунда, после чухме съскането им зад скалата и отдолу.

Черни облаци се влачеха по небето, пътеката пред нас се губеше във вода. Моят гущер скочи на един влажен камък и се подхлъзна.