Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Не паднах. Хлапето Смърт продължаваше да се киска. Изведнъж посочи с пръст върха на дървото и заповяда:

— Счупи се!

Дървото се прекърши на две.

Тя падна, отби стоварващия се отгоре й клон, претърколи се и се вкопчи в скалата, а с другата ръка дръпна рязко камшика, но сетне го пусна, за да не ме повлече със себе си.

— Бееее… беее… — пропя Хлапето. Имитираше козел. Пак се захили.

Ударих с лице скалната стена.

— Къдрушо! — Не, не можете да си представите как извиках тази дума.

Музиката, идеща от главата й, замлъкна заедно с глухия удар на тялото й долу в каньона.

Скали. Камъни. Искаше ми се да се превърна в скала, да стана като камъка, на който бях увиснал. Тя загина, опитвайки се да ме спаси. И аз трябваше да умра с нея. Да умра, но да не го допусна.

Сърцето ми също бе станало на камък. Камък, който туптеше. Висях, вцепенен, на поклащащия се камшик, и усещах, че дланите ми бавно се плъзгат надолу.

Нещо ме стисна за китката и ме затегли в обратна посока. Остра болка прониза рамото ми. Седях на обрива и се опитвах да си поема въздух. Хлапето Смърт ме беше издърпало до мястото, където седеше.

— Спасих ти живота. Не се ли радваш, че ме познаваш?

Треперех, очаквайки да изгубя съзнание.

— Сега ще почнеш да крещиш, че съм я убил. Да, убих я отново. И пак ще го направя, докато не разбереш…

Скочих, опитвайки да се измъкна и да се хвърля след нея. Но той ме държеше здраво с мократа си ръка, а с другата ме зашлеви. Дъждът спря.

Изглежда не само ме беше ударил. Обърна се и започна да се катери нагоре, към пътеката. А аз го последвах.

Стигнахме ръба.

Ноктите ми бяха набити с кал. Добре, че имах навика да ги гриза, инак щях да ги счупя, докато драпах нагоре. Хлапето подскачаше и крещеше възбудено. Аз пълзях.

Всичко бях забравил — има такива състояния. Движиш се, дишаш, спираш, почиваш, отново поемаш напред с една едничка мисъл — да допълзиш. Така живеех сега. По корем. Затаил дъх. Без да зная къде отивам. Местех се в някаква мъгла, докато пред мен не изплуваха две познати фигури — едната с червеникава коса, а другата, сгърбената — на Зелено око.

Лежах на една скала и дишах като риба на сухо, когато ги зърнах. Небето зад тях се люшкаше застрашително.

— Виж, партньоре — тъкмо казваше Хлапето Смърт, — трябва да стигнем до някакво съгласие. Едва ли си мислиш, че съм изминал такъв дълъг път, за да отмъкна пет дракона на моя приятел Паяка. Нека той смята, че обитавам в щастливо неведение някъде другаде. Но ти. Ти и аз — ние имаме нещо общо. Истината е, че сме хаплоиди. Ти си извън обсега ми. Трябваш ми. Страшно си ми нужен, Зелено око.

Дребничкият пастир сви рамене с безразличие.

— Погледни — каза Хлапето и вдигна ръка към обезумялото небе.

Там, сред разпокъсаните от вятъра облаци, точно както върху сияещия екран в пещерата, се появи равнина, заградена от бодлива тел (може би клетка?). Вътре се издигаше грамадна метална игла с множество подпори. Започнах да си давам сметка за гигантските й размери едва когато осъзнах, че малките бетонни кубчета до оградата всъщност са къщи, а точките, движещи се отдолу — мъже и жени.

— Космическа сонда — рече Хлапето. — На прага са да открият метода, с чиято помощ хората са пътешествали от една планета до друга, и от една звезда до друга. Някъде сред руините са се натъкнали на съхранени от древността чертежи, събирали са металните части късче по късче, а кабелите и останалите прибори са им отнели десетки години от живота. Но сега вече сондата почти е завършена. — Той махна с ръка. Картината се смени. Сега там имаше океан. Плаващо селище сред водата, разположено върху метални понтони, между които сновяха лодки. Кранове спускаха контейнери към океанското дъно.

— Измерват дълбочината — обясни Хлапето. — Скоро дъното на океана няма да е така недостижимо.

Отново махване и нова картина. Този път подземие. Многосегментни метални червеи управлявани от жени с каски.

— Копаят в скалите на едно място, което някога се е казвало Чили.

Още едно, последно движение на ръката — и видяхме милиони хора, заети с най-разнообразни дейности. Едни мелеха жито, други използваха някакви сложни, непознати инструменти.

— Всички тези хора — мъже, жени и хермафродити — обясняваше Хлапето Смърт — създават огромни богатства, защото са си върнали мъдростта на древните. И аз мога да ти ги поднеса, Зелено око. Кълна ти се. — Зелено око го гледаше изцъклено. — Знаеш, че мога. Всичко, което искам е, да тръгнеш с мен.