Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Другите се скупчиха около нас. Макар гледката да не им беше непозната, когато продължихме надолу се възцари почтително мълчание.

Скоро стигнахме още една табела край пътя. Този път Гугутката бе изрисувана от друг ъгъл и ни намигаше в здрача.

„ГУГУТКАТА КАЗВА: МОЖЕ ДЕСЕТ ПЪТИ ДА ВИ Е ПРИЯТНО, НО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ИЛИ СТО ПЪТИ ЩЕ ВИ Е МНОГО ПО-ПРИЯТНО!“

Докато я разглеждах, някъде от горната част на плаката блеснаха ярки светлини. Грамадното, неотразимо лице сякаш подскочи към нас. Сигурно съм имал изненадан вид, защото Паяка посочи с пръст към плаката и рече:

— Цяла нощ го осветяват, та пътуващите да могат да разчитат и в тъмното думите на Гугутката. — Той се подсмихна, сякаш ми разкриваше някоя пикантна тайна. Ръцете му навиваха машинално камшика. — Нощта ще прекараме на платото и чак призори ще влезем в Бранинг.

Двайсет минути по-късно се заехме да събираме стадото в кръг, докато Прилепа приготвяше вечерята. Небето над морската шир бе съвсем черно, но над нас си оставаше безгрижно синьо. Бранинг хвърляше своя собствена светлина и сияеше като разсипани по плажа светулки. Дали местността бе спокойна, или Паяка бе направил нещо, но драконите бяха съвсем притихнали.

След вечеря се излегнах в тревата, но сънят не идваше. Двамата с Ножа бяхме определени за среднощната смяна. Когато Зелено око разтърси рамото ми с крак, аз се надигнах, завладян от неочаквано вълнение. Едва сега си помислих — скоро ще напусна пастирите и тогава какво ще правя?

С Ножа се уговорихме да обикаляме стадото в противоположни посоки. Продължих да размишлявам и скоро стигнах до извода, че едва ли ще се чувствам самотен, ако заживея в гората. Виж, друго е да си сам сред стоманобетон, стъкло и няколко милиона души. Четири-пети от животните спяха кротко. Някои от тях, вдигнали глави към Бранинг, надаваха тихи, протяжни стонове, а градът отвръщаше с невъзмутимо сияние. Дръпнах юздите на моя гущер да се полюбувам на…

— Ей, там горе!

Погледнах надолу към пътя.

Някакъв гърбушко бе спрял каруца с кучешки впряг до банкета.

— Здрасти.

— Тия гущери в Бранинг ли ще ги карате? — ухили ми се той, бръкна в тясната каручка и извади пъпеш. — Гладен ли си, човече? — Счупи го с ръце и понечи да ми хвърли половината. Спрях го с ръка, скочих от седлото и се спуснах при него.

— Благодаря, Ло страннико.

Той се изсмя.

— Не съм никакъв Ло.

Точно тогава кучето, което местеше поглед между мен и непознатия, започна да хленчи:

— Аз. Аз. Аз гладен. Аз.

Гърбавият ми подаде половината, след това се пресегна и го почеса зад ушите.

— Ти вече вечеря.

— Ще му дам от моя — рекох.

Гърбавият поклати глава.

— Той работи за мен — аз го храня.

Отчупи част от своя дял и го подхвърли на животното. Разнесе се лакомо мляскане. Докато опитвах пъпеша, непознатият ме попита:

— Откъде идеш, човече?

Казах му името на нашето село.

— За първи път ли виждаш Бранинг-на-море?

— Да. Как позна?

— Ами… — Той се ухили, разкривайки непълен ред жълтеникави зъби. — Първо — някога аз също съм дошъл за първи път в Бранинг. И второ — има някои неща, които те отличават от местните, правят те различен…

— Различен?

Той вдигна глава.

— Без да се обиждаш.

— Не се обиждам.

— Което е диамант тук, там не струва пукнат грош — произнесе загадъчно той. — Бас държа, че Гугутката го е казала в един, или друг момент.

— Гугутката — повторих аз. — Тя е Ла Гугутката, нали?

Погледна ме учудено.

— Тези Ла, Ло и Ле са объркани там. Не. Диаманти и грошове. Предполагам, че в твоето селце много държите на титлите. И в моето беше така. Раздавахме ги, за да отличим потенциално нормалните от засегнатите, поставяйки акцент върху тяхната функционалност.

— Точно така е.

— Било е. Било е и в Бранинг-на-море. Но вече не е. Толкова малко се знае за различията в селата, че вече никой не се гневи, ако го наричат нефункционален.

— Но аз съм различен. Защо да се гневя? Така е прието.

— Пак ти повтарям, някога и в Бранинг спазваха същите ритуали. Но не и по наше време. Сега е друга епоха: на гроша и диаманта. Надявам се само твоята селска изостаналост да не ти донесе неприятности. Аз самият доста си изпатих, когато цъфнах тук преди петнадесетина години. А тогава градчето бе много по-малко.

Спомних си, че и Паяка бе споменавал нещо за враждебното отношение към пастирите.

— А сега как е? — попитах го. — Искам да кажа — там долу, в Бранинг-на-море?

— Ами… — гърбавият втъкна палци в кожения си колан, — има четири-пет фамилии, които контролират всичко в града, притежават корабите, вземат рента от половината къщи и вероятно ще ти платят заплатата, преди да купят драконите. Тях, заедно с петнайсетина знаменитости като Гугутката, можеш с пълно право да титулуваш с твоите Ло, Ла и Ле. Особено, когато се обръщаш пряко към тях. Но не се учудвай, ако зърнеш някои определено нефункционални личности, окичени със същите титли.