Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

— И откъде ще знам кои са свестните, щом тяхната очевидна функционалност вече няма значение?

— Ще ги познаеш веднага щом се сблъскаш с тях, което едва ли ще стане по твоя воля. Можеш да прекараш целия си живот в Бранинг-на-море и нито веднъж да не се наложи да използваш някоя титла. Затова пък почнеш ли да титулуваш всички наред, смятай, че ще те вземат или за глупак, или за побъркан. Може да си изкараш и боя.

— Не ме е срам от моя селски произход!

Той сви рамене.

— Не съм твърдял подобно нещо. Опитах се само да отговоря на някои от въпросите ти.

— Да. Разбирам. А как е положението с различните?

Гърбавият изчегърта нещо с език от устната си кухина, сетне го изплези и огледа върха му.

— В Бранинг-на-море различието е лична работа. На него се дължат тези прекрасни сгради, каменните блокове под пристанището, то е вплетено дори в дърветата на градския парк. Половината от това място е построено върху различието. Другата половина не може да съществува без него. Но да се говори за него открито се смята за признак на ниска култура.

— Моите го обсъждат открито — възразих като вдигнах палец през рамо. — Говоря за останалите пастири.

— Защото са вулгарни и невъзпитани. Такъв ще станеш и ти, ако пребиваваш в обществото им цял живот. Може пък да ти харесва да говориш каквото ти скимне.

— Но аз съм различен… — подех отново.

Този път търпението му изглежда бе на изчерпване. Това поне прочетох в погледа му.

— … добре, ще го запазя за себе си — довърших.

— Умна мисъл — одобри той.

Как да му разкажа за Къдруша? Как да продължа търсенето, ако трябва да пазя в тайна различията си?

— А ти? — рекох след малко. — Ти какво търсиш в Бранинг-на-море?

Въпросът очевидно му достави удоволствие.

— Държа там едно местенце, където уморените могат да си отдъхнат, гладните да се нахранят, жадните да пийнат, а тези, на които им е скучно, ще намерят малка разтуха.

— Ще взема да ти дойда на гости — заявих аз.

— Може. Но да знаеш, че пастирите рядко се отбиват в моята страноприемница — струва им се малко префърцунена. Поразходи се първо из Бранинг, а като ти омръзне — заповядай. Само гледай да имаш сребро в кесията. Ще ти го взема, макар да прекарахме приятно времето тук.

— Бъди сигурен, че ще намина — рекох, но си мислех за Хлапето Смърт. Носех се надолу през непрогледната нощ. И търсех Къдруша. — Как ти викат и къде е тази страноприемница?

— Наричат ме Пищов, но можеш да го забравиш. Ще ме откриеш в „Перлата“ — там си изкарвам прехраната.

— Звучи примамливо.

— По-примамливо е от много места, които си посещавал — произнесе с престорена скромност.

— Остави аз да преценя. Какво търсиш толкова късно по друмищата?

— Същото като теб — отивам в Бранинг-на-море.

— А откъде идеш?

— Мой чуждоземни друже, маниерите ти се нуждаят от шлифовка. Но след като вече попита, бях на гости при мои приятели, които живеят извън града. Занесох им подаръци, в замяна получих същото. Не те интересува какви, защото те са мои, а не твои приятели.

— Прощавай — рекох, усещайки, че съм прекрачил граница, която не разбирах.

— Малко ти е непонятно всичко това, нали? — попита ме той с поомекнал глас. — Като износиш един чифт обувки и се научиш да си пазиш джобовете, ще почнеш да се отракваш. Затова съм по-търпелив с теб.

— Не смятам да оставам толкова дълго в Бранинг.

— Напълно възможно. Може пък да прекараш там целия си живот. Почакай и ще видиш. Там има толкова чудеса, колкото не би могъл да си представиш.

— Минавам пътьом — не се предавах. — Отивам на едно място, където ще е краят на Хлапето Смърт.

Той ме погледна странно.

— Ще ти кажа нещо, селски — произнесе наперено, — време е да забравиш овчарските изхвърляния. Не викай кошмарите, че не знаеш какво може да те сполети.

— Никакви кошмари не викам. Онази гадина сама ме преследва, мен и останалите пастири.

На този етап гърбавият Пищов явно реши, че дърво като мен не се нуждае от повече нравоучения. Засмя се и ме потупа по рамото.

— В такъв случай, желая ти успех, Ло Мръсно лице и, дай Боже, онзи дявол да издъхне скоро от твоята ръка.

— От моето мачете — поправих го и извадих острието да му го покажа. — Помисли си за някоя песен.

— Какво?

— Помисли си за някоя песен. Изпей си я наум. Каква музика свирите в тази твоя „Перла“?

Той сбърчи вежди и аз засвирих.

Очите му се разшириха, сетне се засмя. Облегна се назад в каручката и се тупна по шкембето. Продължих да свиря, макар да се смеех с него. После обаче осъзнах, че не разбирам какво го е развеселило толкова и прибрах мачетето.