Самюъл Дилейни - Сечението на Айнщайн

Зелено око се блещеше в мен изпод черната си коса, но като видя, че го гледам, се зае да си навива камшика.

— Кога най-сетне ще са готови тези драконови яйца? — попита Ножа, разтворил посивелите си длани към топлината на огъня.

Паяка го ритна и дребният пастир се отдръпна обидено.

— Ще чакаш първо ние да се нахраним.

Само след няколко минути Ножа се върна сякаш нищо не е било и се сгуши до огнището.

— Топличко — мърмореше той. — Обичам да ми е топло.

Скоро сцената се повтори отначало.

— Стой далеч от храната — предупреди го Паяка.

— Къде ги водите? — посочих с ръка стадото. — И откъде идвате?

— Заплождат се в Горещото блато, на двеста километра западно от тук. А после трябва да ги откараме в Бранинг-на-море. Там яловите се заколват, изваждат се яйцата на женските, оплождат се и ние трябва да ги отнесем при блатото, където да ги заровим в тинята.

— Бранинг-на-море? На тях пък за какво са им притрябвали дракони?

— Ядат ги. Други използват за работа. Между другото градът си го бива. Доста зашеметяващо място за някой, израснал в горите. Толкова често съм ходил там, че за мен е като у дома. Имам жена и три деца и още едно семейство, горе при Блатото.

Закусихме с яйца, пържени в драконова мазнина и обрахме тигана с едри залъци ароматен хляб. След като се нахраних, измъкнах мачетето и започнах да свиря.

Тази музика!

Изведнъж бликнаха толкова много звуци, едновременно различни и еднакви, че взех да се колебая коя от безбройните възможности да последвам. Чак сега зърнах учудения поглед на Паяка.

— Къде научи тази мелодия? — попита ме той.

— Предполагам, че току що ми е хрумнала.

— Не дрънкай глупости.

— Просто се навърташе в главата ми. Малко объркана, в началото.

— Изсвири я отново.

Засвирих. Този път Паяка подхвана с уста една от другите мелодии, които вървяха с нея, така че двете се преплитаха и следваха.

Когато свършихме той ми рече:

— Ти си различен, знаеш ли?

— И други са ми го казвали. Слушай, как се казва тази мелодия? Не е от тези, които знам.

— Казва се „Соната Кодали за виолончело“.

— За какво?

Утринният вятър разроши храстите. Един от драконите зад мен изстена.

— От моята глава си я чул, нали? — попита подозрително Паяка. — Друг начин няма, не помня днес да съм си я тананикал.

— Да съм я чул от главата ти?

— Свиря си я наум вече няколко седмици. Миналото лято я чух на един концерт в Бранинг-на-море, нощта преди да поема обратно с поредния товар яйца. По-късно я намерих на плоча в музикалния отдел в руините на древната библиотека в Хайфа.

— Чул съм я от главата ти? — изведнъж цял куп най-различни въпроси намериха своя отговор — като например защо Ла Злата ме смяташе за различен и как Туземия заяви същото, след като засвирих „Бил Бейли“. — Музика… — промърморих замислено. — Ето откъде идва в мен. — Забих острието на сабята в земята и се подпрях на нея.

Паяка сви рамене.

— Едва ли всички мелодии вземам от други хора — рекох намръщено. — Значи съм различен. — Прокарах пръст по острието на мачетето, после плъзнах пръстите на краката по дупките в него.

— И аз съм различен — успокои ме Паяка.

— Как?

— Ей така. — Той затвори очи и напрегна рамене.

Мачетето изхвърча от ръката ми, вдигна се нагоре и се завъртя във въздуха. Премести се встрани, люшна се и се забоде в меката пръст до огъня. Паяка отвори очи и въздъхна.

Ченето ми висеше. Хлопнах го.

Останалите намираха сцената за ужасно смешна.

— Също и с животните — продължи Паяка.

— Как?

— Драконите, например. Помагам им да запазят спокойствие, да не се разбягват и прогонвам надалеч всички опасни животни.

— Къдруша — прошепнах. — Ти си като Къдруша.

— Коя е Къдруша?

Погледнах към мачетето. Мелодията, с която скърбях по нея, си беше моя.

— Няма я — рекох. — Вече.

Тази мелодия си беше моя!

— Да си чувал някога за Хлапето Смърт?

Паяка спря да дъвче, вдигна и четирите си крайника и сведе глава. Издължените му ноздри потръпваха нервно. Отместих очи да не гледам страха му. Но другите зяпаха мен, та го погледнах отново.

— Какво за Хлапето Смърт? — попита той.

— Искам да го намеря и… — завъртях острието във въздуха досущ като Паяка, но едва не го изпуснах. — Това е, искам да го намеря. Кажи ми за него.

Всички се разсмяха. Смехът начена в крайчеца на устата на Паяка, литна към Смръдльо, изкарвайки цял фонтан от слюнки, просъска откъм Ножа и продължи нататък, залязвайки в зелените очи на хлапето с проницателния поглед.