Паулу Коелю - Победителят е сам

„Да изкача стъпалата“ със Знаменитостта! Дали не сънува?

Решават да й облекат дълга златиста рокля по тялото, с деколте до кръста. Златна верижка на височината на гърдите придържа плата така, че да не се отваря повече, отколкото човешкото въображение може да понесе.

Жената е нервна. Хермафродитът отново излиза и се връща с една шивачка, която прави необходимите корекции по подгъва. Ако можеше да каже нещо в този миг, щеше да е да престанат, защото, когато една дреха се шие върху теб, и твоята съдба се зашива и прекъсва. Но сега не е моментът за суеверия. Сигурно много известни актриси се сблъскват ежедневно с подобни неща, без да им се е случило нищо лошо.

Идва още един човек с огромен куфар. Отива в единия ъгъл на огромната стая и започва да го разопакова. Оказва се нещо като преносимо студио за грим, в което има и огледало с лампички. Хермафродитът е коленичил пред нея като каещата се Мария Магдалена и пробва на крака й обувка след обувка.

Пепеляшка! Която след малко ще се срещне с принца от приказките и ще „изкачи стъпалата“ с него!

— Тези са добре — казва жената.

Хермафродитът започва да прибира другите обувки в кутиите.

— Съблечи роклята. Ще довършим поправките, докато ти подготвят грима и прическата.

Колко хубаво, шиенето върху нея свърши. Съдбата й отново е освободена.

Отвеждат я в банята само по бикини. Там вече е монтиран един преносим комплект за измиване и сушене на коса. Чака я мъж с обръсната глава, моли я да седне и да облегне главата си назад в нещо като стоманено легенче. Мие косата й с ръчен подвижен душ и като всички останали изглежда на ръба на нервната криза. Оплаква се от шума навън — трябва му спокойно място, за да може да работи като хората, — но никой не му обръща внимание. Освен това никога не му стига времето да направи каквото иска — всичко е в последния момент.

— Никой не разбира каква огромна отговорност пада на раменете ми — не говори на нея, а на себе си. Продължава: — Когато изкачваш стъпалата, да не мислиш, че ще виждат теб? Не, ще виждат моята работа. Моят грим. Моята прическа. Ти си просто платно, върху което очертавам, рисувам, вая моите скулптури. Ако не е добро, какво ще си кажат хората? Може дори да загубя работата си.

Габриела се чувства обидена, но трябва да свикне с това. Такъв е светът на блясъка и разкоша. По-нататък, когато стане име, ще си избира само възпитани и любезни хора, които да работят с нея. В момента отново се концентрира върху най-доброто си качество — търпението.

Разговорът е прекъснат от шума на сешоара, който прилича на излитащ самолет. За какво се оплаква от външния шум?

Мъжът изсушава косата й с доста груби движения и я кара бързо да се отправи към преносимото студио за грим. Там настроението му напълно се променя: мълчи, съзерцава лицето й в огледалото, сякаш е на друг свят. Минава отсам, оттам. Сега борави със сешоара и четката така, както Микеланджело е използвал чука и длетото, за да сътвори скулптурата на Давид. Тя се опитва да гледа напред и се сеща за стиховете на един португалски поет:

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли. Мисленето води до грешки.

Хермафродитът и жената се връщат, остават още двайсет минути до идването на лимузината, която ще я отведе в „Мартинес“, където трябва да се срещне със Знаменитостта. Там няма къде да се паркира, налага се да бъдат точни. Фризьорът измърморва нещо, сякаш е неразбран творец, но знае, че трябва да спази графика. Започва да работи върху лицето й така, сякаш е Микеланджело, който рисува тавана на Сикстинската капела.

Лимузина! Да изкачи стъпалата! Знаменитостта!

Огледалото отразява точно, не лъже, защото не мисли.

Недей да мислиш, иначе ще се заразиш от паниката и лошото настроение наоколо — лошите вибрации може да се върнат. Страшно й се иска да попита какъв е този апартамент, пълен с различни неща, но трябва да се държи така, сякаш често ходи на подобни места. Микеланджело нанася последните щрихи под строгия поглед на жената и празните очи на хермафродита. Става, бързо я обличат и обуват, всичко е на мястото си, слава богу.

Отнякъде вадят малка кожена чантичка на Хамид Хюсеин. Хермафродитът я отваря, вади част от хартията, с която е натъпкана, за да запази формата си, преценява резултата с все същия отнесен поглед, но, изглежда, е доволен от обема, и й я подава.

Жената й връчва четири екземпляра от огромен договор с червени бележки в полето, където пише: „Подпишете тук“