Паулу Коелю - Победителят е сам

Хората сновяха из гарата. Жасмин погледна разписанието на влака и предложи да излязат отвън — неудържимо й се пушеше, а вътре беше забранено. Чудеше се дали трябва да каже какво се случва в душата й в този момент.

— Може и да имам талант, но ако е така, то аз успях да го разкрия само поради една причина. Всъщност през дните, които прекарахме заедно, ти не ми каза почти нищо за личния ти живот, а не ме попита и за моя. Искаш ли да ти помогна за багажа? Фотографията е мъжка професия — винаги има толкова техника за мъкнене.

Жената се засмя.

— Нямам какво толкова да кажа, освен че обожавам работата си. На трийсет и осем години съм, разведена, нямам деца, но имам някои връзки, които ми позволяват да живея удобно, без да е луксозно. Всъщност искам да добавя още нещо към казаното: ако всичко тръгне добре, никога, никога не бива да се държиш така, сякаш зависиш от професията си, за да оцеляваш, дори и да е точно така. Ако не следваш съвета ми, лесно ще бъдеш манипулирана от системата. Разбира се, че ще използвам снимките ти и ще изкарам пари от тях, но те съветвам занапред да си намериш професионална агентка.

Жасмин запали още една цигара. Сега или никога!

— Знаеш ли защо успях да покажа таланта си? Заради нещо, което никога не съм си представяла, че ще се случи в живота ми — влюбих се в една жена. Бих искала тя да е до мен и да ме напътства за стъпките, които трябва да направя. Жена, която със своята нежност и строгост успя да проникне в душата ми и да извади наяве всичко най-лошо и най-добро, скрито дълбоко в мен. Тя не направи това с дълги часове медитация или с техники от психоанализата — както майка ми искаше и настояваше да стане. Използва…

Замълча за миг. Страхуваше се, но трябваше да продължи — нямаше абсолютно нищо за губене.

— Използва фотоапарат.

Времето сякаш спря. Хората вече не се движеха, шумът изчезна, вятърът престана да духа, димът от цигарата застина във въздуха, всички светлини угаснаха — освен двата чифта очи, които светеха по-силно от когато и да било, втренчени едни в други.

— Готово — казва гримьорката.

Жасмин става и поглежда приятелката си, която обикаля непрестанно из импровизираната гримьорна, уточнява детайлите, проверява аксесоарите. Сигурно е нервна, в края на краищата това е първото й ревю в Кан — от резултатите зависи дали ще може да си осигури хубав договор с белгийското правителство.

Иска й се да отиде при нея и да я успокои. Да й каже, че всичко ще бъде наред, като е било и преди. Щеше да чуе коментар от рода на: „Ти си само на деветнайсет, какво ли знаеш за живота?“

Ще отговори: „Познавам възможностите ти, така както ти познаваш моите. Познавам връзката, която промени живота ни от деня, в който преди три години вдигна ръка и нежно докосна лицето ми на онази гара. И двете бяхме уплашени, помниш ли? Но преодоляхме собствения си страх. Благодарение на това аз съм тук, а ти, освен че си страхотен фотограф, се занимаваш и с това, за което винаги си мечтала — да рисуваш и да правиш дрехи.“

Жасмин знае, че е по-добре да си замълчи. Да помолиш някого да се успокои, е равносилно на това да го изнервиш още повече.

Отива до прозореца и пали още една цигара. Пуши много, но какво да прави? Това е първото й голямо ревю във Франция.

Едно момиче с черен костюм и бяла блуза стои на вратата. Пита за името й, проверява в списъка и я моли да почака малко — апартаментът е пълен. Двама мъже и една жена, може би по-млада от нея, също са отвън.

Всички са сериозни, мълчат и чакат реда си. Колко време ще продължи? Какво точно прави тя там?

Пита се и чува два отговора.

Първият й напомня, че трябва да продължи нататък. Габриела, оптимистката, проявила толкова постоянство, за да стане един ден звезда, сега трябва да мисли за голямата премиера, за поканите, за пътуванията с частен самолет, за афишите по световните столици, за фотографите, неизменно на пост пред дома й, вълнуващи се от начина, по който е облечена, от бутиците, в които пазарува, от червенокосия мускулест мъж, с когото са я засекли в модна дискотека. Трябва да мисли за победоносното завръщане в родния град, приятелите със завистливи и стреснати погледи, благотворителните проекти, които смята да подкрепи.

Вторият отговор й напомня, че тя, оптимистката, която е проявила достатъчно постоянство, за да стане звезда, сега се движи по острието на бръснача, откъдето лесно може да се подхлъзне и да падне в пропастта. Защото Хамид Хюсеин дори не подозира за нейното съществуване. Не я бяха виждали гримирана и готова за парти, може би роклята нямаше да й стане, щяха да се наложат някои поправки и заради тях щеше да закъснее за срещата в „Мартинес“. Вече беше на двайсет и пет и, кой знае, може би в този момент на яхтата се намираше друга кандидатка, може би бяха променили мнението си, а може и точно такова да е било намерението им — да разговарят с две-три кандидатки и да видят коя от тях ще изпъкне в тълпата. И трите щяха да бъдат поканени на партито, без да знаят една за друга. Параноя.