Паулу Коелю - Победителят е сам

Острието се спуска по гърдите й, ала не се задържа там. Но това беше достатъчно, за да я възбуди. Накрая спира малко по-долу от подмишницата й.

— Тук съм на височината на сърцето. Около него има ребра, те са естествената му защита. Ако се биехме, би било невъзможно да навредя с това малко оръжие. То би се ударило в някое ребро и дори и да проникне в тялото, кървенето от раната няма да е достатъчно, за да отнеме силата на врага. Може дори да не усети удара. Но точно тук ударът е смъртоносен.

Какво правеше тя на това изолирано място с един съвсем непознат човек, който й говори толкова зловещи неща? В този миг усеща нещо като токов удар, който я парализира — ръката е вкарала острието в тялото й. Мисли, че я душат, иска да си поеме въздух, губи съзнание.

Игор я прегръща — както беше направил с първата си жертва. Но този път нагласява тялото така, че то да остане в седнало положение. Слага ръкавици, хваща главата и я накланя напред.

Ако някой вземеше да дойде към този край на плажа, щеше да види просто една заспала жена — крайно уморена от толкова търсене на продуценти и дистрибутори по време на Кинофестивала.

Момчето, което надничаше зад един стар склад (обожаваше да ходи там и да чака двойките да дойдат да се натискат, а то да мастурбира), сега като лудо звъни в полицията. Беше видяло всичко. Отначало реши, че е някаква игра, но мъжът наистина наръга жената! Трябваше да изчака появата на полицаите, преди да се измъкне от скривалището си — оня луд можеше да се върне всеки момент и тогава с него беше свършено.

Игор хвърля острието в морето и поема към хотела. Този път жертвата сама избра смъртта си. Беше сам на терасата на хотела и мислеше какво да прави, ровейки в миналото, когато тя дойде. Не си беше представял, че ще приеме разходка с непознат до такова изолирано място, но тя прие. Имаше много възможности да избяга, когато той започна да й показва различните места, където един толкова малък предмет може да причини смъртоносно нараняване, а тя продължи да седи там.

Една полицейска кола минава край него по забраненото платно. Решава да я проследи с поглед и за своя изненада забелязва, че завива точно към кея, където сега няма жива душа. Сутринта беше стоял на него — точно толкова пуст, колкото го свари и следобеда, въпреки че беше идеалното място за наблюдаване на изгрева.

Секунди по-късно минава една линейка с оглушителна сирена и светнати фарове. И тя тръгва в същата посока.

Игор продължава да върви. Сигурен е в едно: някой е видял престъплението. Как ли го е описал? Мъж с прошарена коса, с дънки, бяла риза и черно сако. Потенциалният свидетел щеше да го опише, за да му направят компютърен портрет, но това не само щеше да отнеме време, но и щеше да доведе до заключението, че има десетки, може би хиляди като него.

Откакто се беше представил на полицая и беше отпратен да си върви в хотела, се убеди, че никой повече не може да провали мисията му. Съмненията вече бяха други: дали Ева заслужава жертвите, които той даваше на вселената? Беше дошъл в града убеден, че тя ги заслужава. Но сега нещо различно беше започнало да чопли душата му — духът на малката продавачка на сувенири, нейните дебели вежди и невинна усмивка.

„Всички ние сме част от божествената искра — сякаш казваше тя. — Всички имаме мисия в сътворението и тя се нарича Любов. Но не бива да е съсредоточена само в един човек — тя е пръсната по света и чака да бъде открита. Събуди се за тази любов. Миналото не бива да се връща. Трябва да се отдаде дължимото на бъдещето.“

Бори се срещу тази мисъл. Разбираме, че един план е погрешен, едва когато стигаме до крайните последици. Или когато милостивият Бог реши да ни поведе в друга посока.

Поглежда часовника си — има още дванайсет часа в града, времето стига да се качи на самолета си с жената, която обича, и да се върне…

… Къде? Към работата си в Москва ли? След всичко, което беше преживял, изстрадал, премислил, планирал? Или най-накрая да възкръсне чрез всичките си жертви, да избере абсолютната свобода, да открие у себе си човека, когото не познава, и от този момент нататък да прави нещата, за които беше мечтал, докато още бяха заедно с Ева?

Жасмин остава загледана в морето, докато допушва цигарата си, без да мисли за нищо конкретно. В моменти като този чувства дълбока връзка с безкрая, сякаш не тя е там, а някаква сила, способна на необикновени неща.

Сеща се за една стара приказка, която не помни къде е чела.