Паулу Коелю - Победителят е сам

— Знам какъв е — отвърна Хамид, приключвайки разговора. Почувства, че човекът, с когото говори, в бъдеще ще е голям дизайнер. Също така разбра, че никога няма да бъдат приятели.

Шест месеца по-късно всичко беше готово за неговото голямо приключение — напусна работа, отвори първия магазин на „Сен Жермен де Пре“ и започна да се бори така, както можеше. Изгуби много битки. Но проумя едно — не можеше да се превие пред тиранията на фирмите, които диктуваха модните тенденции. Трябваше да бъде оригинален. Защото носеше със себе си простичкия начин на живот на бедуините, мъдростта на пустинята, наученото в модната къща, където бе работил повече от година, защото разчиташе на присъствието на хора, разбиращи от финанси, и на абсолютно оригинални и непознати материи.

След две години отвори пет-шест големи магазина из цяла Франция и бе приет във Федерацията — не само заради своя талант, но и заради връзките на шейха, чиито пратеници контролираха стриктно кои френски фирми могат да имат филиали в страната им.

Времето минаваше, хората променяха мнението си, едни президенти встъпваха в длъжност, други си отиваха, новите технологии придобиваха популярност, интернет завладяваше комуникациите по света, общественото мнение ставаше все по-прозрачно във всички сфери на човешката дейност, луксът и блясъкът отново си възвръщаха изгубените позиции. Дейността му се разрастваше и се разпростираше и в останалата част от света — вече не се занимаваше само с тоалети, но и с аксесоари, мебели, козметика, уникални материи.

Сега Хамид беше собственик на империя и всички онези, които бяха инвестирали в неговата мечта, бяха напълно компенсирани с дивидентите, които плащаше на акционерите. Продължаваше да надзирава лично голяма част от продукцията на своите фирми, присъстваше на най-важните фотосесии, обичаше да рисува повечето от моделите, ходеше в пустинята поне три пъти в годината, молеше се над гроба на своя баща и се отчиташе пред шейха. Сега пред Хамид имаше ново предизвикателство — да направи филм.

Поглежда часовника си. Казва на Ева, че е време да тръгват. Тя пита дали наистина е толкова важно.

— Не е толкова важно. Но аз бих искал да присъствам.

Ева става. Хамид поглежда за последен път към самотния известен дизайнер, който съзерцава Средиземно море, чужд за всичко останало.

Когато човек е млад, винаги има една мечта — да спаси света. Някои бързо забравят това, убедени, че има и по-важни неща за вършене — като да създадат семейство, да печелят пари, да пътуват и да научат чужд език. Други обаче решават, че е възможно да променят обществото и начина, по който днешният свят ще бъде предаден на идните поколения.

И започват да си избират професии: политици (отначало винаги с желание да помогнат на съгражданите си), активни общественици (които вярват, че престъплението се ражда от социалните различия), творци (които смятат, че всичко е изгубено и трябва да се започне от нулата) и… полицаи.

Савой беше напълно убеден, че може да е напълно полезен. След като бе прочел много криминални романи, си представяше, че ако лошите са зад решетките, за добрите винаги ще има място под слънцето. Записа се в Академията с ентусиазъм, изкара отлични оценки на теоретичните изпити, усъвършенства се физически, за да може да посреща опасните ситуации, научи се да стреля точно, въпреки че нямаше намерение да убива никого.

По време на първата година опозна прозаичната страна на професията си — край него се оплакваха от ниските заплати, от некомпетентността на правосъдието, от предразсъдъците към работата им и от почти пълната липса на активност в тяхната област. През годините животът и оплакванията продължиха да са почти същите. Само едно нещо се увеличи:

Хартията.

Безкрайни доклади за това къде, как и защо се е случило нещо. Дори едно съвсем обикновено провинение, като изхвърляне на боклук на непозволено място, изискваше боклукът да се разрови, за да се намери виновника (винаги имаше доказателства като пощенски пликове или самолетни билети), мястото да бъде снимано, внимателно да се изготви карта, да се идентифицира човекът, да се изпрати първо приятелско предупреждение, втория път по-малко любезно писмо и ако нарушителят решеше, че всичко това е безкрайна глупост, да се намеси съдът, където се снемаха показанията и се определяха присъди, като целият процес изискваше услугите на компетентни адвокати. В крайна сметка можеха да минат и две години, докато делото се окажеше окончателно архивирано без реални последствия за никоя от страните.