Паулу Коелю - Победителят е сам

Игор знае за какво става дума — когато му се наложи да помогне на войските, попаднали в племенен конфликт, трябваше да измине тежък път. Не съжалява — успял е да предотврати много смърт, въпреки че почти никой не знае за това. Беше направил кратък коментар пред Ева по време на една вече забравена вечеря, но беше решил да не навлиза в подробности. Решил е, когато върши нещо добро, лявата му ръка да не знае какво прави дясната. Спаси много хора с помощта на диамантите, въпреки че това никога няма да бъде част от биографията му.

Онзи полицай, който не обърна внимание на човека, който си признава престъплението, а на диаманта на жена, понесла торби с тоалетна хартия и препарати за почистване, въобще не е за тази професия. Не знае, че безполезната диамантена индустрия върти около петдесет милиарда долара годишно, че включва гигантска армия от миньори, превозвачи, частни охранителни фирми, ателиета за обработка, застрахователни агенти, продавачи на черно и луксозни бутици. Не си дава сметка, че диамантът тръгва от калта и минава през реки от кръв, преди да стигне до витрината.

Кал, в която работникът прекарва живота си — в нея търси ценния камък, който накрая ще му донесе желаното богатство. Намира много, продава средно за по двайсет долара нещо, което накрая ще струва десет хиляди долара на купувача. Но в крайна сметка е доволен, защото там, където живее, хората изкарват по-малко от петдесет долара годишно, а пет камъка са достатъчни, за да води кратък и щастлив живот, тъй като условията на работа са възможно най-лошите.

Камъните излизат от ръцете му чрез анонимен продавач и веднага биват препратени на партизански отряди в Либерия, Конго и Ангола. На тези места има определен човек, който да отиде на нелегална писта за кацане, обградена от въоръжени до зъби охранители. Каца самолет, от който слиза мъж в костюм, придружен от друг — обикновено по риза и с малко куфарче. Поздравяват се хладно. Мъжът с бодигарда предава малки пакетчета: може би заради някакво суеверие пакетчетата се слагат в носени чорапи.

Мъжът по риза вади специална лупа от джоба си и я поставя на лявото си око. Започва да ги проверява един по един. След час и половина вече е запознат с материала, тогава вади малко прецизно електронно кантарче от куфара си и изпразва чорапите върху табличката. Правят се изчисления на лист хартия. Материалът се поставя в куфарчето заедно с кантара, костюмираният мъж дава знак на въоръжените охранители и пет-шест от тях се качват в самолета. Започват да разтоварват големи сандъци, които остават там, встрани от пистата, докато самолетът отлита. Цялата операция не продължава повече от половин ден.

Големите сандъци се отварят. Снайпери, мини и куршуми, които се пръсват на десетки смъртоносни метални частици, щом достигнат целта. Оръжията и боеприпасите се дават на наемниците и войниците и скоро в страната отново ще има преврат с безкрайни жестокости. Избити са цели племена, деца остават без крака и ръце заради осколките, жените са изнасилени. Докато се случва всичко това, някъде много далече — обикновено в Антверпен или в Амстердам — сериозни и съсредоточени хора се посвещават с любов и грижа на работата си — много внимателно обработват камъните и изпадат в екстаз от собствената си сръчност, хипнотизират се от искриците, които се появяват при всяка нова фасета на онова парче въглен с променена от времето структура.

От едната страна жени, които викат от отчаяние, и небе, забулено от облаци прах. На другия край през добре осветените зали се виждат красиви стари сгради.

През 2002 г. Обединените нации прокарват решение — става дума за процеса „Кимбърли“ — според което трябва да се търси произходът на камъните и да се забрани на търговците да купуват онези, идващи от зони на конфликти. За известно време уважаваните европейски майстори се връщат към южноафриканския монопол при търсене на материал. Но веднага биват открити формули един диамант да стане „официален“ и решението започва да служи само колкото политиците да могат да кажат, че „правят нещо, за да приключат с кървавите диаманти“.

Преди пет години Игор беше заменил камъни за оръжие. Беше създал малка група, която имаше за цел да спре кървав конфликт в северна Либерия. Той успя — само убийците бяха избити. Малките селца отново заживяха мирно, а диамантите започнаха да се продават на бижутери в Америка без никакви недискретни въпроси.

Когато обществото не реагира, за да спре престъплението, човек има право да постъпва както намери за редно.