Паулу Коелю - Победителят е сам

Приятният глас на Знаменитостта наруши мълчанието.

— Както във всяка индустрия, и тук има почтени хора, които ценят професионализма. Затова съм стигнал дотук, където се намирам днес, както и нашият режисьор. Вече съм бил в положението, в което се намирате сега. Ние знаем какво чувствате.

Целият й живот до момента сякаш мина пред очите й. Всичките години, когато беше търсила, без да намери, когато чукаше, без вратата да се отвори, когато молеше, без да получи и дума в отговор — само безразличие, сякаш не съществуваше за света. Всички онези „не“-та, които беше чула, без никой да си дава сметка, че да, тя е жива и заслужава поне да го знае. „Не бива да плача.“

Всички хора, които й бяха казвали, че преследва една непостижима мечта, и които, ако сега успееше, щяха да кажат: „Знаех си, че имаш талант!“ Устните й започнаха да треперят — сякаш всичко това внезапно излизаше от сърцето й. Беше доволна, че се е осмелила да бъде човек, да покаже, че е уязвима, и от това чувстваше голяма промяна в душата си. Ако сега Гибсън се разкаеше за избора си, можеше да се върне с моторницата без никакви угризения — в момента на битката беше проявила смелост.

Тя зависеше от другите. Доста й беше трудно да научи този урок, но накрая осъзна, че е верен. Познаваше хора, които се гордееха с емоционалната си независимост, въпреки че в действителност бяха уязвими като нея, плачеха скришом, но никога не молеха за помощ. Вярваха в неписаното правило, което твърдеше, че „светът е на силните“ и че „оцеляват само най-кадърните“. Ако беше така, човешкият род нямаше да оцелее, защото е вид, нуждаещ се от продължителна закрила. Нейният баща веднъж й беше разказал, че хората стават сравнително годни да оцеляват сами след деветгодишна възраст, докато на жирафа са му необходими едва пет часа, а пчелата става независима за по-малко от пет минути.

— За какво мислите? — пита Знаменитостта.

— Че не се налага да се преструвам на силна. Това ми носи огромно облекчение. През една част от живота си имах постоянни проблеми в отношенията си с хората, защото смятах, че знам по-добре от всички как да стигна до целта си. Приятелите ми ме мразеха, а аз не разбирах защо. Веднъж по време на турне хванах грип, заради който не можех да изляза от стаята, колкото и да ме ужасяваше мисълта, че друг ще изиграе моята роля. Не се хранех, бълнувах от треската, повикаха лекар, който ме прати обратно вкъщи. Мислех, че съм загубила работата и уважението на колегите си. Но не стана така, а получих цветя и ми се обадиха по телефона. Искаха да разберат как съм. Внезапно се оказа, че онези хора, които смятах за свои съперници, които се бореха с мен за същото място под прожекторите, се тревожат за мен! Дори получих картичка с цитат от лекар, заминал на работа в далечна страна:

„Всички знаем, че има една болест в Централна Африка, която се нарича сънна болест. Трябва обаче да знаем, че има подобна болест, която атакува душата — тя е много опасна, тъй като идва неусетно. Когато забележите и най-малкия признак на апатия и липса на ентусиазъм спрямо ближните, бъдете нащрек! Единственият начин да се предпазим от това заболяване е, като осъзнаем, че душата страда, при това страда много, когато я принуждаваме да живее повърхностно. Душата обича красивите и дълбоки неща.“

Думи. Знаменитостта се сеща за любимия си стих от стихотворение, научено още в училище, което сега започва да го плаши, защото вижда как отлитат годините: Трябва да се отречеш от всичко друго, аз бих очаквал да съм твой единствен, изключителен стандарт . Да направиш избор — това може би е сред най-трудните неща в човешкия живот. Докато актрисата разказва историята си, той вижда своите първи стъпки, отразени в нея.

Първият голям шанс — също благодарение на таланта му като актьор в театъра. Животът, който час по час се променяше, славата, която нарастваше доста по-бързо, отколкото можеше да свикне с нея, та накрая приемаше покани за места, където не би трябвало да се намира, и отхвърляше срещи, които щяха да му помогнат да напредне в кариерата. Въпреки че не бяха много, парите му носеха усещането, че може всичко. Скъпите подаръци, пътуванията из непознатия дотогава свят, частните самолети, луксозните ресторанти, хотелските апартаменти, които приличаха на кралските покои, както си ги беше представял в детството. Първите отзиви — уважение, похвали, думи, докосващи сърцето и душата му. Получаваше писма от цял свят, на които отначало отговаряше, уговаряше си срещи с жените, които му пращаха снимки, докато накрая не установи, че не е в състояние да поддържа този ритъм. Агентът му не само го съветваше да не го прави, но и го заплашваше, че може да попадне в капан. Въпреки това и до ден-днешен изпитваше особено удоволствие, когато се срещаше с феновете, които следяха всяка стъпка от кариерата му, създаваха интернет страници, посветени на неговата работа, разпространяваха малки вестници, в които се разказваше за всичко в живота му — по-точно положителните неща, — и го защитаваха от атаките на пресата, когато избраната роля не получаваше желания отзвук.