Паулу Коелю - Победителят е сам

— Приемам — казва момичето.

— Вече сме говорили за всичко с вашата агентка. Ще подпишете договор за изключителни права с нас. За първия филм ще печелите по пет хиляди долара на месец в продължение на една година. Ще трябва също да се появявате по приеми, да бъдете представена от нашия отдел за връзки с обществеността, да пътувате, където ви изпратим, да казвате каквото искаме и да не казвате какво мислите. Ясно ли е?

Габриела кима утвърдително. Какво друго би могла да каже — че пет хиляди долара са една секретарска заплата в Европа, това ли? Трябваше да приеме или да отхвърли предложението, а тя не искаше да покаже никакво колебание — естествено, че разбира правилата на играта.

— Следователно — продължава Гибсън — ще живеете като милионерка, ще се държите като голяма звезда, но не забравяйте, че това не е истина. Ако всичко върви добре, ще увеличим заплатата ви на десет хиляди долара за следващия филм. После отново ще говорим, тъй като вече в главата ви ще се върти само една мисъл: „Един ден ще си отмъстя за всичко.“ Агентката ви, разбира се, чу нашето предложение, тя знаеше какво да очаква. Не знам дали вие знаехте.

— Няма значение. И не мисля да си отмъщавам за каквото и да било.

Гибсън се преструва, че не я е чул.

— Не съм ви повикал тук, за да говорим за кастинга. Представихте се отлично, беше най-доброто изпълнение, което съм виждал от доста време насам. Нашата представителка, която трябваше да подбере актьорите, смята същото. Повиках ви, за да стане ясно от самото начало по какъв терен ще стъпвате. След първия филм, когато решат, че светът е в краката им, много актриси и актьори искат да променят правилата. Но вече са подписали договори и знаят, че е невъзможно. Тогава изпадат в депресия, започват да се самоунищожават, такива неща. В днешно време нашата политика е друга — обясняваме съвсем ясно какво ще се случи. Ще ви се наложи да съжителствате с две жени — ако всичко е наред, едната от тях ще бъде обожавана от целия свят. Другата е онази, която знае през цялото време, че няма абсолютно никаква власт.

Така че ви съветвам, преди да отидете в „Хилтън“, за да вземете тоалета си за довечера, да помислите хубаво за последствията. В момента, в който влезете в апартамента, там ще ви чакат четири копия от огромен договор. Преди да го подпишете, целият свят ви принадлежи и можете да правите с живота си каквото пожелаете. В момента, в който сложите подписа си върху листа, повече не разполагате с нищо — ще контролираме всичко, от прическата до местата, на които ще се храните, дори и да нямате апетит. Можете, разбира се, да печелите пари от реклама, използвайки славата си, и тъкмо заради това хората приемат условията.

Двамата мъже стават. Гибсън пита Знаменитостта:

— Смяташ ли, че ще си партнирате добре?

— От нея ще излезе отлична актриса. Показа емоция в момент, в който всички се опитват да покажат само увереността си, че ще се справят с ролята.

— Не мислете, че тази яхта е моя — казва Гибсън, след като вика някого да я придружи до моторницата, която ще я върне на пристанището.

Тя е разбрала посланието му съвсем точно.

— Да отидем на първия етаж да пием кафе — казва Ева.

— Но ревюто е след час. Сама знаеш как стои въпросът с придвижването.

— Имаме време за едно кафе.

Качват се по стълбите, свиват вдясно, стигат до края на коридора, охраната на вратата вече ги познава и само ги поздравява. Минават покрай витрини с бижута — диаманти, рубини, изумруди — и отново излизат на слънце на терасата на първия етаж. Всяка година една прочута бижутерска фирма наема тук площ, за да посреща приятели, знаменитости и журналисти. Луксозни мебели и непрекъснато зареждан изобилен бюфет с отбрани деликатеси. Сядат на една маса под чадър. Сервитьорът идва, поръчват си негазирана минерална вода и еспресо. Сервитьорът ги пита дали ще желаят нещо от бюфета. Благодарят, казват, че вече са обядвали.

За по-малко от две минути той се връща с поръчката.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е прекрасно.

„Всичко е ужасно — мисли си Ева. — Освен кафето.“

Хамид усеща, че с жена му става нещо странно, но ще остави разговора за друг момент. Не иска да мисли за това. Не иска да рискува да чуе нещо от рода на „напускам те“. Достатъчно е дисциплиниран, за да се контролира.

На една от другите маси е седнал един от най-известните дизайнери в света. До него е фотоапаратът му, а погледът му се рее в далечината — сякаш иска да покаже съвсем ясно, че не желае да го безпокоят. Когато някой човек, който не е наясно с нещата, се опита да го приближи, симпатична жена на около петдесет години, отговаряща за връзките с обществеността на това място, любезно моли да го оставят на мира, тъй като има нужда да си отдъхне от постоянните набези на фотомодели, журналисти, клиенти и търговци.