Паулу Коелю: Победителят е сам

Защото в онзи момент при всеки удар Габриела си мислеше: „Аз ще стана голяма актриса. И всички, абсолютно всички ще съжаляват за това, което правят сега.“

Кой казва, че децата не са в състояние да решат какво искат от живота?

Възрастните.

А когато пораснем, накрая решаваме, че те са по-умни, че винаги са прави. Много деца са минали през същата ситуация, когато са били в ролята на Лудия шапкар, Спящата красавица, Аладин или Алиса, и в този момент са решили завинаги да избягат от светлината на прожекторите и аплодисментите на публиката. Но Габриела, която до единайсетата си година не беше губила нито една битка, беше винаги най-умната, най-красивата и с най-високите оценки в класа, интуитивно разбра, че ако сега не реагира, ще се погуби.

Едно е да те напердашат съучениците ти. Все пак и тя можеше да се бие. Друго е цял живот да носиш на плещите си провала. Защото всички ние знаем: онова, което започва с грешка в някоя пиеса, с неумението да танцуваш добре като останалите, с коментари за прекалено слабите ти крака или за прекалено голямата ти глава, което се случва на всяко дете, може да има две напълно противоположни последствия.

Малцина решават да си отмъстят, като се опитват да станат най-добрите в онова, в което всички са ги смятали за некадърни. „Някой ден вие ще ми завиждате“, казват си те.

Повечето обаче приемат, че си имат предел на възможностите и оттам нататък може да бъде само по-лошо. Растат неуверени, покорни (въпреки че все мечтаят за деня, когато ще бъдат свободни и способни да правят каквото си пожелаят), женят се, за да не кажат хората, че са прекалено грозни (въпреки че продължават да се смятат за грозни), раждат деца, за да не кажат хората, че са безплодни (въпреки че наистина биха желали да имат деца), обличат се хубаво, за да не кажат хората, че се обличат зле (макар да знаят, че, така или иначе, ще го кажат, независимо какви дрехи носят).

След седмица случката с пиесата вече бе забравена в училището, но Габриела беше решила, че някой ден ще се върне в същото това училище — този път като световноизвестна актриса с асистенти, охрана, фотографи и цял легион почитатели. Щеше да постави „Алиса в Страната на чудесата“ за изоставените деца. Това щеше да е истинско събитие и старите й приятели от детството можеха да кажат: „Някога бяхме на една сцена с нея!“

Нейната майка искаше тя да учи инженерна химия. Щом завърши колежа, родителите й я изпратиха в Техническия институт в Илинойс. Докато денем изучаваше белтъчните пътища и структурата на бензола, нощем беше с Ибсен, Кауърд и Шекспир — ходеше на курс по театрално майсторство, който плащаше с парите, пратени й от родителите, за да си купува дрехи и учебници. Срещна се с най-добрите професионалисти. Имаше чудесни преподаватели. Получи много похвали, препоръки, като хористка пя (без родителите й да знаят за това) в една рок група и игра ориенталски танци в пиеса за Лорънс Арабски.

Добре беше да приема всякакви роли — можеше един ден някой важен човек случайно да е сред публиката. Щеше да я покани на истинско прослушване. И тогава нейните дни на самодоказване щяха да свършат, а борбата й за място под прожекторите щеше да приключи.

Годините започнаха да се изнизват. Габриела се снимаше в телевизионни реклами на пасти за зъби, работеше като модел, а веднъж дори се изкуши да приеме покана от агенция, наемаща компаньонки за висши чиновници — тогава отчаяно се нуждаеше от пари, за да отпечата портфолио със свои снимки, което смяташе да изпрати на най-престижните агенции за модели и актриси в САЩ. Ала Бог пожела да я спаси. Тя никога не беше губила вярата си в Него. В същия ден й предложиха да участва във видеоклип на японска певица, който трябваше да се заснеме в Чикаго под виадукта, по който минаваха влаковете. Заплащането беше по-високо от очакванията й (очевидно продуцентите бяха поискали цяло състояние за чуждестранния екип) и с парите успя да реализира така мечтаното портфолио (наричано „бук“), което от своя страна също се оказа по-скъпо от очакванията й.

Все си повтаряше, че е още в началото на кариерата въпреки че дните и месеците отлитаха един подир друг. Можеше да изиграе Офелия от „Хамлет“ в театъра, но животът й предлагаше главно реклами на дезодоранти и кремове за подмладяване. Когато отиваше в някоя агенция, за да представи своя „бук“ и препоръките на преподаватели, приятели и хора, с които беше работила, в чакалнята се срещаше с момичета като нея — усмихнати, изпълнени с омраза една към друга, правещи какво ли не, за да постигнат нещо и да бъдат забелязани, както казваха професионалистите.