Паулу Коелю - Победителят е сам

Тъмни очила и за двата пола. Не биваше да се излага на показ твърде много плът, тъй като на Суперкласата вече й бе минала възрастта за разголване — то щеше да предизвика смях или още по-точно съжаление.

Игор забелязва още един детайл, мобилния телефон. Най-важната част от всяка екипировка.

Важно беше да се получават съобщения и обаждания всяка минута, да се прекъсват разговори, за да се откликва на всяко ненужно обаждане и да се пишат огромни съобщения в отговор. Всички бяха забравили, че тези съобщения носеха съкратеното име sms, което идваше от short message service или услуга за кратки съобщения, и използваха малката клавиатура като пишеща машина. Беше бавно, неудобно и можеше да причини сериозни увреждания на палците, но какво от това? Не само в Кан, но и в целия свят пространството беше изпълнено с неща като: „Добро утро, любов моя, събудих се с мисълта за теб и съм щастлив, че те има в моя живот.“, „Идвам след десет минути, моля, приготви ми обяд и виж дали дрехите са изпратени за пране.“, „Партито е много тъпо, но няма къде другаде да отида, ти къде си?“.

Неща, чието написване отнемаше пет минути, а можеха да бъдат казани само за десет секунди. Такъв беше светът.

Игор отлично знае за какво става дума, тъй като е спечелил стотици милиони долари благодарение на факта, че телефонът не е просто средство за комуникация между хората, а и проводник на надеждата, начин да знаеш, че не си сам, и да покажеш на останалите собствената си значимост.

Този механизъм води света към състояние на пълна лудост.

Благодарение на хитра система, разработена в Лондон, само за 5 евро на месец една централа изпраща стандартни съобщения на всеки три минути. Когато разговаряме с някого, когото искаме да впечатлим, е достатъчно преди това да се обадим на определен номер и да предупредим системата. Тогава телефонът изписква, вадим го от джоба си, отваряме съобщението, поглеждаме го бързо и казваме, че това може да почака (разбира се, че може — пише само „както пожелахте“ и часа). Така събеседникът ни се чувства по-важен и сделките стават по-лесно, тъй като той знае, че срещу него седи зает човек. След три минути разговорът отново е прекъснат от друго съобщение, напрежението расте и абонатът може да реши дали да изключи телефона си за петнайсет минути, или да каже, че е зает, и да се освободи от нежеланата компания.

В една-единствена ситуация телефоните задължително се изключват. Не на официалните обеди, по време на пиеса в театъра, на най-важния момент във филма или на най-трудната ария в операта — всички сме чували звънящите телефони в който и да било от тези случаи. Единственият момент, когато хората се притесняват от възможността телефонът да представлява опасност, е когато се качват на самолет и чуват една и съща лъжа: „Мобилните телефони трябва да останат изключени по време на целия полет, тъй като могат да повлияят на навигационните системи.“

Всички вярват в това и се подчиняват.

Игор знаеше кога се роди този мит. Преди доста години авиокомпаниите всячески се опитваха да убедят пътниците да говорят по телефоните до седалките си. Десет долара на минута, използвайки същата система, която и един мобилен телефон. Не се получи, но легендата си остана — пропуснаха да махнат това от указанията, които стюардесата чете преди излитане. Ала никой не знаеше, че на всички полети има поне двама-трима, които забравят да изключат телефона си. Че преносимите компютри имаха достъп до интернет посредством същата система, която поддържа и мобилните телефони. Никога, никъде по света, нито един самолет не бе паднал по тази причина.

Сега се опитваха да променят част от легендата, без да шокират пътниците, като същевременно поддържаха високи цени — по мобилните телефони можеше да се говори, стига да използваха системата за навигация на самолета. Струваше четири пъти по-скъпо. И никой не обясняваше какво точно означава „системата за навигация на самолета“. Но щом хората искаха да ги мамят по този начин, проблемът си бе техен.

Продължава нататък. Нещо в последния поглед на момичето го е смутило, но предпочита да не мисли за това.

Още охрана, още тъмни очила, още бикини по плажа, още светли дрехи и бижута в шатрите, още забързани хора — сякаш имат да вършат нещо много важно тази утрин. Още фотографи на всеки ъгъл, опитващи се да заснемат нещо невиждано, още безплатни вестници и списания за това какво става по време на Фестивала, още дистрибутори на листовки сред простосмъртните, които не са поканени в белите шатри, листовки за ресторанти на върха на хълма, където се говори малко за събитията на „Ла Кроазет“ и където моделите си наемат квартири, надявайки се да ги повикат на прослушване, което ще промени живота им завинаги.