Паулу Коелю - Победителят е сам

Всичко е толкова познато. Всичко е толкова предсказуемо. Ако сега реши да отиде на някой от тези импровизирани „обеди“, никой няма да посмее да му поиска документ за самоличност, тъй като още е рано и организаторите се страхуват мероприятието да не остане без публика. Ала след половин час в зависимост от резултата охранителите може да получат ясни указания да пускат само хубави момичета без придружители.

Защо пък да не опита?

Подчинява се на порива си — в края на краищата има мисия. Слиза на плажа на място, където има бяла шатра с климатик и пластмасови столове и маси, повечето от които са празни. Един от охранителите иска да види поканата му и той се преструва, че я търси в джоба си. Някакво момиче, облечено в червено, пита дали може да помогне с нещо. Явно е от организаторите.

Той подава визитната си картичка с лого на телефонната му компания. На нея пише: „Игор Малев — президент“

Твърди, че със сигурност е в списъка на гостите, но навярно поканата е останала в хотела — бързал е за ранни срещи и е забравил да я вземе. Момичето го поздравява с добре дошъл и го кани да влезе. Тя се е научила да преценява хората по облеклото. Знае също, че „президент“ означава едно и също навсякъде по света. Още повече пък президент на руска компания! Такива като него не си знаят парите. Не е необходимо да проверява списъка.

Игор влиза и отива на бара. Шатрата наистина е добре оборудвана, има дори дансинг. Поръчва си сок от ананас, защото така подхожда на атмосферата.

И най-вече защото в средата на украсената със синьо японско чадърче чаша има черна сламка.

Сяда на една от многото празни маси. Сред малцината присъстващи има мъж на петдесет и няколко години с боядисана кестенява коса и изкуствен загар. Явно дълго е тренирал в спортните зали, които обещават вечна младост. Носи протрита избеляла риза. Седи с други двама мъже, облечени в безупречни дизайнерски костюми. И двамата оглеждат Игор и той извръща глава, въпреки че продължава да ги следи с крайчеца на окото си иззад тъмните очила. Мъжете с костюмите продължават да се питат кой е новодошлият, но после губят интерес към него.

Ала не и Игор, който е все по-заинтригуван от мъжа с боядисаната коса.

Той дори няма телефон на масата, въпреки че двамата му помощници не престават да отговорят на повиквания.

Щом толкова зле облечен, потен и грозен човек седи на най-хубавата маса, щом телефонът му е изключен, щом келнерът постоянно го наобикаля, а той дори не благоволява да отговори и само го отпъжда с помахване, Игор знае, че насреща му седи някой много, много важен.

Вади от джоба си банкнота от петдесет евро и я подава на момчето, което реди прибори и чинии по масите.

— Кой е онзи господин с избелялата синя риза? — пита Игор и посочва с поглед към масата.

— Явиц Уайлд. Много важен човек.

Чудесно. След някой толкова незначителен като момичето на „Ла Кроазет“ Явиц би бил идеален. Не някой известен, а някой важен. Някой, който решава кой може да застане в светлината на прожекторите и не се чувства длъжен да парадира с нещо, защото знае кой е и какво представлява. Някой, който дърпа конците на своите марионетки и прави така, че те да се чувстват най-привилегированите и желани същества на света, докато един ден поради някаква си причина не реши да отреже конците и куклите да паднат безжизнени и безсилни.

Човек от Суперкласата. Значи някой с фалшиви приятели и много врагове.

— Още един въпрос. Приемливо ли е да се рушат светове в името на голямата любов?

Момчето се засмива и пита:

— Вие Господ ли сте? Или гей?

— Нито едното от двете, но благодаря за отговора — разбира, че е сбъркал. Първо, защото не се нуждае от ничия подкрепа, за да оправдае действията си — той е убеден, че след като всички ще умрат някой ден, си струва някои да загубят живота си в името на нещо по-велико. Откакто свят светува, хора са загивали, за да нахранят своето племе, девици са били принасяни в жертва, за да умилостивят боговете и драконите. И второ, показал е на един непознат, че проявява интерес към мъжа на отсрещната маса.

Момчето сигурно ще забрави въпроса му, но няма нужда от безсмислени рискове. После си казва, че на подобен фестивал е нормално хората да искат да узнаят кои са останалите и още по-нормално е да заплатят за информацията. Вече го е правил стотици пъти в различни ресторанти по света и за него също са питали така — плащали са на келнера, за да разберат кой е, за да имат по-добра маса или за да пратят някому дискретно послание. Келнерите не само са свикнали с това поведение, ами едва ли не го очакват.